Можеш ли да пазиш тайна?

— Нали ми каза, че четеш „Големите очаквания“ на Дикенс, Ема? — напомня ми Артемис. — За читателския ти клуб.

— Именно! — въздъхвам с облекчение. — Чета…

И в следващия миг млъквам рязко, защото срещам проницателния поглед на Джак Харпър. Мамка му!

Сещам се какво му бях казала в самолета.

„…погледнах само началото и края и после се преструвах, че съм я прочела цялата…“

— „Големите очаквания“ — казва Джак Харпър замислено. — Е, какво мислиш за книгата, Ема?

Не, просто не мога да повярвам, че ми задава такъв въпрос! За няколко мига сякаш онемявам.

— Ами… — най-сетне успявам да проговоря, — мисля, че… че е наистина… крайно…

— Прекрасна книга! — намесва се Артемис, нетърпелива да се покаже колко е умна. — Особено когато схванеш докрай символизма.

О, я млъквай, тъпа, префърцунена патко! Боже мили! Какво да кажа?!?

— Мисля, че е наистина много… резонирана — изломотвам несвързано.

— Какво значи „резонирана“? — пита Ник.

— Ами… ъъъ — покашлям се лекичко — …от резонансите.

Настъпва озадачено мълчание.

— Резонансите… я резонират, така ли? — опитва се да схване мисълта ми Артемис.

— Точно така! — казвам предизвикателно. — Резонират я. Както и да е. Трябва да си продължа работата. — Извръщам се към компютъра и яростно започвам да тракам по клавиатурата.

Добре де, обсъждането на книги не беше особено успешно. Ама просто защото ми липсва късмет, не за друго. Мисли позитивно, Ема! Все още мога да го постигна. Мога да го впечатля… с нещо.

— Просто не знам какво му става — чувам Артемис да казва с глезено детинско гласче. — Всеки ден го поливам.

Тя опипва листата на растението, клюмнало в саксията на бюрото й, а после отправя към Джак Харпър изпълнен с трепетна надежда поглед.

— Разбираш ли нещо от растения, Джак?

— Боя се, че не — отговаря той и ме поглежда с непроницаем израз. — Какво предполагаш, че му има, Ема?

„…понякога поливам тъпата й коледна звезда с…“

— Ъъъ… нямам представа — измърморвам и продължавам да пиша, но усещам, че се изчервявам все повече и повече.

Добре де! Много важно! Поляла съм някакво си растение с портокалов сок. И какво от това?!

— Някой да е виждал чашата ми с емблемата на Световната купа по бейзбол? — появява се Пол, смръщил вежди. — Никъде не мога да я намеря.

„…онзи ден без да искам счупих любимата чаша на шефа и после скрих парчетата в чантичката си…“

Мамка му!

Добре де, няма значение! Счупила съм някаква си чашчица, много важно! Просто продължавай да си пишеш на компютъра, Ема!

— Ей, Джак — подвиква Ник с пресилено хашлашки тон, стил „приятели по чашка и свалки“, — искаш ли малко да се позабавляваш? Я виж това тук! — И кимва към ксерокопирания лист, върху който се виждат ясните очертания на женско дупе с прашка. Тази „картина“ виси на таблото за съобщения в офиса още от Коледа. — Още не знаем на кого е…

„…пих малко повече на последния коледен купон…“

Е, това е, край! Сега вече искам да умра. Някой да ме убие, моля!

— Ей, Ема! — влетява Кейти в офиса, пламнала от вълнение. В следващия миг обаче вижда Джак Харпър и се заковава на място. — О!

— Няма проблем. Гледай на мен като на муха на стената — махва й той приятелски. — Хайде, казвай каквото имаш да й кажеш.

— Здрасти, Кейти — успявам да изрека със свито гърло. — Какво има?

В мига, в който произнасям името й, Джак Харпър вдига отново поглед към нас и лицето му се оживява.

Хич и не искам да го гледам оживеното му лице!

Какво му бях казала в самолета за Кейти? Какво, какво…? Трескаво се опитвам да си спомня какви му ги говорих тогава. Добре де, какво пък толкова бих могла да му кажа за Кейти?

И изведнъж се сещам. О, Господи!

"…С нея си имаме таен код. Когато влезе в нашия офис и ме попита „Би ли дошла да прегледаме някои отчети, Ема?“, това всъщност означава „Давай да се измъкваме към близката сладкарница на «Старбъкс»!“…

Казала съм му тайния ни код за кръшкане от работа!!! О, не!

Отчаяно се вторачвам в пламналото лице на Кейти, като се опитвам да й предам по телепания да си затваря устата.

За Бога, Кейти, мълчи! Не казвай, че искаш да прегледаме заедно някои отчети!

Тя обаче явно няма телепатични способности.

— Ами аз само… ъъъ… — Кейти се прокашля и като поглежда под око Джак Харпър, ми казва делово: „Би ли дошла да прегледаме някои отчети, Ема?“

Мамка му!

Изчервявам се като домат. Цялото ми тяло започва да ме сьрби от нерви.

— Виж, Кейти — отговарям й с изкуствено приповдигнат тон. — Не съм сигурна, че можем да го направим днес.

Кейти ме зяпва изненадано.

— Но аз трябва да… Наистина ми е наложително да прегледаме заедно някои отчети — натъртва тя и ми кима многозначително.