Можеш ли да пазиш тайна?

— Не е нужно да повишаваш заплатата ми! Ще работя за същите пари като сега. Дори ще платя от джоба си за новите визитки, след като ме повишиш. Искам да кажа, ти изобщо няма да усетиш разлика. Изобщо няма да забележиш, че си ме повишил!

Млъквам рязко, като едва си поемам дъх.

— Надявам се в най-скоро време да осъзнаеш, че не това е смисълът на повишението, Ема — отбелязва Пол саркастично. — Боя се, че отговорът ми е отрицателен. Не, Ема. Още повече, че…

— Но…

— И един съвет от мен. Ако искаш да се издигнеш в службата, трябва сама да създаваш шансовете си за напредък. Трябва ти самата да си градиш възможности за изява. Добре, а сега би ли се измела от офиса ми, по дяволите? И кажи на Ник да дойде.

На излизане забелязвам Пол да извърта очи към небето с подигравателен израз и да вписва още нещо в досието ми.

Страхотно! Сигурно е написал: „Побъркана лунатичка. Да се прати на психиатър.“

Докато влача покрусено крака към бюрото си, Артемис ме поглежда любопитно и подхвърля:

— О, Ема, току-що те търси братовчедка ти Кери.

— Така ли? — питам изненадано. Кери абсолютно никога не ми звъни в службата. Всъщност, не помня изобщо някога да ме е потърсила по телефона където и да било. — Каза ли нещо?

— Да. Пита какво става с повишението ти.

Чудничко! Сега вече всички знаят. Мразя я! Мразя я тази подла и злобна гадина Кери.

— О, ясно — отронвам, като се опитвам да прозвучи така, сякаш това е някакъв досаден, ежедневен въпрос от страна на братовчедка ми. — Благодаря.

— Повишиха ли те, Ема? Не знаех! — нарочно високо и пронизително пита Артемис. Забелязвам няколко от колегите ни да вдигат глави и да се заслушват с интерес. — Значи сега вече си специалист по маркетинг, така ли?

— Не — прошепвам едва-едва, пламнала от унижение. — Не съм.

— О! — прави подигравателно смутена физиономия Артемис. — Но защо в такъв случай братовчедка ти…

— Млъквай, Артемис — срязва я Каролин.

Аз й отправям благодарен поглед и се свличам на стола си.

Още цяла една година! Боже мили, да прекарам още цяла една година като асистентка в отдела и всеки да си мисли, че от мен няма никаква полза! Още цяла една година да не мога да изплатя дълга си към татко, Кери и Нев да ми се подиграват и да се чувствам като пълно нищожество! Отварям някакъв файл на компютъра си и разсеяно натраквам няколко думи.

— Ще отида да си взема едно кафе — подхвърлям. — Някой иска ли да му донеса?

— Не можеш да си вземеш кафе — поглежда ме някак странно Артемис. — Не забеляза ли?

— Какво да забележа?

— Дойдоха и отнесоха автомата за кафе — обяснява Ник. — Докато беше при Пол.

— Отнесли са автомата ли? — поглеждам го озадачено. — Че защо?

— Не знам — отговаря той и тръгва към офиса на Пол. — Просто дойдоха и го отнесоха.

— Ще монтират нови във всички отдели! — съобщава Каролин и понася нанякъде купчина коректури. — Така ми казаха долу! Свестни автомати, които да правят наистина хубаво, силно кафе. Било по нареждане на Джак Харпър.

Каролин излиза, а аз оставам да зяпам с отворена уста след нея.

Каквооо?!? Джак Харпър наредил да ни монтират нови автомати за кафе?!?

— Ема! — нетърпеливо ми подвиква Артемис. — Не ме ли чуваш? Иди да ми намериш брошурата за промоцията на „Теско“, която правихме преди две години. Извинявай, мамо — казва тя в телефонната слушалка. — Трябваше да наредя нещо на асистентката си.

Нейната асистентка ли! О, Господи, направо откачам, като говори така за мен!

Но да си призная, сега съм толкова сащисана, че дори не мога да й се ядосам.

„Не, смяната на автоматите за кафе няма нищо общо с мен!“, казвам си твърдо, докато ровя приклекнала из кантонерката с досиета на предишни промоции. Смешно е да се мисли, че това би могло да има нещо общо с мен. Вероятно поначало е имал предвид да ги смени. Вероятно…

Изправям се с купчина брошури в ръце и в следващия миг едва не ги изтървавам на пода.

Ето го!

Стои точно пред мен.

— Здрасти отново — усмихва ми се Джак Харпър и около очите му заиграват ситни бръчици. — Как я караш?

— Ъъъ… добре, благодаря. — Преглъщам тежко и добавям: — Току-що разбрах, че сменят автоматите за кафе. Ъъъ… благодаря.

— Няма защо.

— Внимание, моля! — притичва Пол след него. — Тази сутрин мистър Харпър ще гостува на нашия отдел.

— Моля, наричайте ме Джак — усмихва ни се американецът.

— Прав си. Тази сутрин Джак ще гостува на нашия отдел. Ще наблюдава с какво се занимавате, как действате като екип. Не е нужно да правите нищо по-специално. Просто се дръжте нормално и си работете. — Погледът му спира върху мен и той ми се усмихва леко снизходително. — Привет, Ема! Как си? Всичко наред ли е?

— Ъъъ… да, благодаря, Пол — измънквам. — Направо страхотно.

— Чудесно! Ние се радваме, когато нашите служители са щастливи и доволни. И между другото — Пол се покашля с леко неудобство, — нека ви припомня, че Корпоративният ден на семейството наближава. Както знаете, този традиционен ежегоден празник на нашата компания ще се проведе идващата събота, така че остават броени дни. И тогава ще имаме прекрасен повод да са отпуснем, да опознаем семействата на колегите си и да се позабавляваме заедно!