Можеш ли да пазиш тайна?

— Ема… А, ти май имаш посетители? — повдига той вежди към мен.

— Ъъъ… да — измънквам в отговор. — Пол, това са… ъъъ… родителите ми, Браян и Рейчъл…

— Приятно ми е — кимва Пол учтиво.

— Не бихме искали да пречим — смутолевя мама припряно.

— Няма проблем — отправя й очарователна усмивка Пол. — За съжаление, стаята, която обикновено използваме за семейни сбирки, понастоящем е в ремонт.

— О! — възкликва мама объркано, като явно не може да прецени дали той говори сериозно, или се шегува.

— Така че, Ема, защо не изведеш родителите си на… да го наречем един ранен обяд?

Поглеждам стенния часовник. Десет без петнадесет.

— Благодаря, Пол.

И наистина съм му благодарна.

Не, откачена работа. Абсолютен сюрреализъм!

Десет сутринта. Трябва да съм на бюрото си. Вместо това обаче вървя по улицата с родителите си и се чудя какво ли бихме могли да си кажем. Така де, дори не мога да си спомня кога за последен път съм била насаме с тях. Само ние тримата. Без дядо, без Кери, без Нев. Май преди петнадесетина години или нещо подобно.

— Да влезем тук — предлагам, когато минаваме покрай едно италианско кафене.

— Чудесно! — възкликва татко, отваря вратата и ни пуска да минем пред него, при което подхвърля уж мимоходом. — Вчера видяхме по телевизията твоя приятел Джак Харпър.

— Не ми е приятел! — отговарям остро и забелязвам, че двамата с мама се споглеждат.

Сядаме на една от дървените масички и келнерът слага по едно меню пред всеки от нас. Настава мълчание.

О, Господи! Сега пък аз съм нервна.

— Ами… аз ще изпия един чай — заявява мама. — Или може би… какво е това? Фрапелате?

— За мен чаша най-обикновено кафе — намръщено чете менюто татко. — Ако изобщо сервират такива прости неща.

— Впрочем, Ема, да не забравя — подхвърля мама небрежно. — Купили сме ти един малък подарък. Нали, Браян?

— Ъъъ… така ли? — питам изненадано. — Какъв подарък?

— Една кола — казва мама и вдига поглед към келнера, който се изправя в същия момент до масата ни. — За мен едно капучино. За съпруга ми чаша обикновено кафе през филтър, ако е възможно. А за Ема…

— Една кола! — повтарям изумено.

— Кола или кола? — уточнява келнерът, като ме поглежда с подозрение.

— Ъъъ… капучино, моля — отговарям разсеяно.

— И едно плато с петифури — добавя мама авторитетно. — Grazie!

— Мамо… — замаяно подпирам глава с ръката си. — Какво искаш да кажеш с това… за колата?

— О, нищо особено. Трябва ти кола, Ема. Опасно е да пътуваш с рейсове посред нощите. Прав е дядо ти.

— Но… но аз не мога да си позволя да… Не мога дори да… ами парите, които ви дължа? Ами…

— Забрави за тях — заявява татко категорично. — Нищо не ни дължиш. Абсолютно нищо.

Честно, не разбирам какво става. Абсолютно съм объркана. Бавно местя поглед от татко към мама. После обратно към татко. И отново към мама.

Наистина е странно. Сякаш от години едва сега за първи път се виждаме… наистина се виждаме. И като че… започваме отначало, на чисто.

— С татко ти се чудехме дали би искала да си направим заедно едно ваканционно пътешествие догодина — отбелязва мама. — Само ние.

— Само… ние ли? — питам невярващо.

— Да, само ние тримата — твърдо повтаря мама. После ми се усмихва някак плахо. — Ще бъде забавно, не мислиш ли? Но ако имаш други планове…

— Не, не, нямам! — прекъсвам я припряно. — Искам, разбира се!

— Ема, ние с майка ти имаме чувството… смятаме, че може би… може би не винаги сме забелязвали…

Татко млъква рязко, докато келнерът отрупва масата с поръчките ни.

— Благодаря! — отпраща го мама с нетърпеливо махване на ръката. После ме поглежда в очите. — Ема, двамата с татко ти искаме да ти кажем, че… много се гордеем с теб.

О, Господи! Не може да бъде! Имам чувството, че ще се разплача.

— И ние… — започва татко. — Така да се каже, ние и двамата… майка ти и аз… — Той млъква и смутено се прокашля няколко пъти. — Ние винаги… и винаги ще… и двамата…

Татко отново млъква, като диша тежко. Почти не смея да ги погледна.

— Това, което се опитвам да ти кажа, Ема… — заговорва той отново, — …ти сигурно го знаеш… и ние всички го знаем… а именно…

Отново млъква и започва да бърше със салфетката си избилата на челото му пот.

— Става дума за това, че… че…

— О, просто кажи на дъщеря си, че я обичаш, Браян! — извиква мама. — Кажи й го поне веднъж в живота си!

— Аз… обичам те, Ема! — изрича татко дрезгаво. — О, Господи! Обичам те! — повтаря той и разтрива силно с пръсти очите си.

— И аз те обичам, татко! — казвам със свито от вълнение гърло. - И теб, мамо.

— Ето, виждате ли! — възкликва мама със сълзи в очите. — Знаех си, че трябва да дойдем!

Тя сграбчва ръката ми, аз стисвам ръката на татко и за момент тримата замръзваме в нещо като групова прегръдка.

— Ами да!… Всички ние сме свещени брънки от вечния кръговрат на живота! — изтърсвам, обзета от прилив на емоция.

— Какво? — поглеждат ме неразбиращо родителите ми.

— Ъъъ… както и да е. Няма значение.

Освобождавам ръцете си от техните, отпивам глътка капучино и хвърлям разсеян поглед наоколо.

И сърцето ми буквално спира.

На входа на кафенето стои Джак.

XXII