Мъртви на прага

Въздъхнах, разтърсих глава и преместих ръката си върху раменете на Джаксън. Тялото му буквално вибрираше от желание да разкъса съперника си на парчета. Но Джаксън Ерво се страхуваше от по-младия вълк.

— Всичко е наред — казах аз и Куин се обърна да отвори вратата. Наведе се, за да излезе от клетката, аз го последвах и точно в този момент момичето с червената рокля нададе силен писък. Със завидна за ръста си бързина Куин ме сграбчи за лакътя и ме повлече навън. С другата си ръка хлопна вратата точно преди нечие тяло да се удари в нея.

Съдейки по шума зад себе си, битката беше започнала. Само че аз не виждах нищо, защото бях заклещена между огромните му гладки мускули.

Чувах туптенето на сърцето му някъде под гладката загоряла кожа.

— Успя ли да те докопа? — попита той.

Цялата треперех. Погледнах надолу и видях, че панталонът ми е скъсан, а от прасеца ми тече кръв. Нямах представа дали съм одрала крака си на вратата, или… Господи, ами ако бях ухапана?

Всички стояха плътно около клетката и наблюдаваха разярените вълци. Пръски кръв и слюнка хвърчаха във всички посоки. Обърнах се и видях как Джаксън докопа счупената задна лапа на Патрик, който пък се обърна, за да захапе муцуната на преливника си. Алсид наблюдаваше баща си с тревожен поглед.

Нямах сили да гледам подобна жестокост. Предпочитах да стоя с гръб към клетката, забила нос в гладката кожа на непознат мъж.

— Тече ми кръв — казах аз на Куин. — Но раната не е дълбока.

Внезапно от клетката се разнесе пронизително скимтене. Очевидно единият от участниците бе успял да рани сериозно другия. Сърцето ми се сви от страх.

Здравенякът Куин ме отнесе до стената, на безопасно разстояние от клетката, и ме сложи да седна на земята. Правеше изключително плавни движения за човек с неговите размери и аз просто не можех да откъсна поглед от него. Коленичи до мен, събу обувките ми и свали подгизналите ми от кръв чорапи. После легна по корем и аз се разтреперих от страх, но не обелих и дума. Хвана крака ми с огромните си лапи, все едно държеше пилешко бутче, и започна да ближе кръвта от глезена ми. Страхувах се да не ме захапе, но доктор Лудвиг се появи отнякъде, огледа ранения ми крак и кимна.

— Ще се оправиш — каза тя, потупа ме по главата като ранено куче и се върна при колегите си.

Междувременно — макар да не очаквах, че бих могла да изпитам нещо различно от страх и тревога, — езикът на Куин започваше да ми действа твърде благотворно. Размърдах се неспокойно и с мъка потиснах една въздишка. Може би трябваше да си прибера крака обратно? Голата му глава се движеше ритмично нагоре-надолу и тази гледка ме караше да си мисля за нещо коренно различно от смъртоносната битка, която се водеше на метри от мен. Езикът му — топъл и грапав — се движеше все по-бавно и все по-нежно по кожата ми. И макар че свръхестественият му мозък не пропускаше нито една издайническа мисъл, аз усещах, че Куин се чувства по същия начин.

Когато приключи, положи глава на бедрото ми. Дишаше тежко, а аз се стараех да сдържам дъха си. Ръката му отслаби хватката си, но продължи да гали крака ми. Тогава вдигна поглед към мен. Очите му се бяха променили. Изглеждаха златни; като от чисто злато. Изумително!

По изражението на лицето ми Куин разбра, че съм смутена — меко казано — от кратката случка помежду ни.

— Не е нито времето, нито мястото, бебче — каза той. — Господи… беше страхотно. — Той се изправи, но не както го правеха обикновените хора, а с вълнообразно движение, сякаш се гмуркаше във вода. Това бе една от най-странните гледки в живота ми, а аз съм виждала доста странни неща.

— Знаеш ли как се казвам? — попита той.

— Куин — кимнах аз и бузите ми пламнаха.

— Чух, че те наричат Суки — каза той и коленичи до мен.

— Суки Стакхаус.

Той улови нежно брадичката ми и ме погледна в очите.

— Интересно ми е какво виждаш — каза най-после той и отдръпна ръката си.

Сведох поглед надолу. Почистеният ми от кръвта крак изглеждаше доста по-добре. Раната се оказа обикновена драскотина от металната врата.

— Не съм ухапана — казах. На последната дума гласът ми затрепери, но изпитах огромно облекчение.

— Не ти било писано да станеш вълчица — усмихна се той и се изправи на крака. После ми подаде ръка и ми помогна да стана. От клетката се разнесе пронизителен вой, който незабавно ме върна в настоящето.

— Нека те питам нещо — обадих се аз. — Защо просто не изберат водача с гласуване, по дяволите?

Очите му бяха възвърнали обичайния си виолетово-кафяв оттенък. В ъгълчетата им се появиха ситни бръчици, а на устните му трепна едва доловима усмивка.

— Защото нещата в свръхестествения свят не стават по този начин, детенце. Ще се видим по-късно — обеща той и се запъти обратно към клетката. Малкото ми бягство от реалността приключи. Сега трябваше отново да насоча вниманието си към изключително важното събитие, което се случваше в тази сграда.