Мъртви преди мрак

Помилвах го по бузата, мислейки как оптимизмът ми бе оправдал съществуването си, откакто той се бе появил в живота ми.

— Продължавай да слушаш, след като смяташ, че може да е от полза, — поде той — а аз засега ще работя върху нещо друго. Ще те видя утре вечер у вас, става ли? Може да… не, ще ти обясня тогава.

— Добре — бях любопитна, но Бил очевидно не беше готов да сподели.

По обратния път, докато следвах светлините на автомобила му до отклонението за вкъщи, се замислих колко ли по-страшни биха били последните няколко седмици без чувството за сигурност от присъствието му. Когато влизах предпазливо в отбивката, ми се прииска Бил да не бе сметнал за необходимо да се прибира, за да проведе няколко важни телефонни разговора. През няколкото нощи, които прекарахме разделени, не че точно си умирах от страх, но все пак бях доста напрегната и неспокойна. Сама в къщата, прекарвах доста часове, обикаляйки да проверявам вратите и прозорците. Не бях свикнала да живея по този начин. Чувствах се неспокойна при мисълта за предстоящата нощ.

Преди да сляза от колата, огледах двора, слава богу, преди да тръгна за бара, бях оставила външните лампи да светят. Нямаше никакво движение. Обикновено Тина се появяваше подтичвайки, когато се прибирах отнякъде, и умираше от желание да влезе вкъщи за малко котешка храна, но тази вечер вероятно беше на лов в горичката.

Отделих ключа за къщата от останалите на ключодържателя и се втурнах към входа. Пъхнах ключа, превъртях го с рекордна бързина, затръшнах вратата и заключих.

Не мога да живея по този начин, помислих си, тревожно поклащайки глава. В този миг нещо удари вратата. Изпищях, преди да се усетя. Хукнах към безжичния телефон до дивана. Набрах номера на Бил и обиколих стаята, за да спусна щорите. Ами ако дава заето? Нали каза, че се прибира, за да говори по телефона. Но го хванах тъкмо когато влиза, гласът му в слушалката бе задъхан.

— Да? — Винаги звучеше недоверчиво.

— Бил, — изстенах — отвън има някой.

Той тресна телефона. Вампир в действие.

Дойде за две минути. Надничайки изпод леко повдигнатите щори, го зърнах да приближава към двора, изскачайки иззад дърветата с такава скорост и толкова безшумно, колкото човек никога не би могъл. Беше невероятно облекчение да го зърна. Веднага ме хвана срам, че му звъннах за помощ, трябваше сама да се оправя със ситуацията. И тогава се зачудих — че защо пък? Ако познаваш някого, който е практически непобедим и твърди, че те обожава, някой, който е почти невъзможно да бъде убит, някой с необикновена сила, е естествено да му се обадиш.

Движейки се уверено и безшумно, Бил огледа двора и горичката. Най-после приближи до стълбите и се приведе над нещо на верандата. Не можех да видя точно какво е. Когато се изправи, държеше нещо и лицето му бе съвсем безизразно.

Това никак не беше добре.

С нежелание отидох до входната врата и отключих. Бутнах мрежата.

Държеше котката ми.

— Тина? — произнесох, чувайки гласа си да трепери, без да ми пука от това. — Мъртва ли е?

Бил кимна.

— Какво? Как?

— Мисля, че е удушена.

Лицето ми се сбръчка. Бил стоя с котката в ръце, докато не спрях да плача.

— Така и не купих дъбовото дръвче — рекох поуспокоена, но не звучах особено стабилно. — Може да я погребем в онзи трап.

Заобиколихме отзад. Той държеше Тина, опитвайки се да изглежда нормално, а аз — да не се разплача отново. Бил коленичи и положи малката черна топка на дъното на ямата. Взех лопатата и започнах да я запълвам, но когато видях пръстта да пада по козината на Тина, отново се облях в сълзи. Бил пое тихо лопатата от ръцете ми. Обърнах се с гръб, а той довърши ужасната работа.

— Да влезем вътре — каза нежно, когато приключи.

Прибрахме се в къщата през предната врата, защото още не бях отключила задната. Той ме галеше и ме успокояваше, макар да знаех, че дори не харесва кой знае колко Тина.

— Бог да те благослови, Бил — прошепнах. Прегърнах го силно, неочаквано обладана от страх, че ще ми бъде отнет. Когато ридаенето ми стихна до хлипане, вдигнах поглед с надеждата, че не съм го накарала да се чувства неудобно от прилива на чувства у мен. Изглеждаше направо бесен. Бе забил поглед в стената зад мен, а очите му пламтяха. Беше най-ужасяващото нещо, което бях виждала през живота си.

— Намери ли нещо в градината? — попитах.

— Не. Попаднах на знаци за присъствието му, следи, остатъци от миризма. Но нищо, което би могло да се внесе в съда като доказателство — отвърна той, сякаш прочел мислите ми.

— Имаш ли нещо против да останеш тук, докато стане време да… да се скриеш от слънцето?

— Разбира се, че ще остана.

Загледа ме. Разбрах, че ще го стори, с или без моето съгласие.

— Ако все още ти се налага да се обадиш по телефона, можеш да звъннеш от тук. Все ми е едно. — Исках да кажа, че нямаше значение дали ще говори за моя сметка.

— Имам карта — отвърна, изумявайки ме за пореден път.