Мъртви преди мрак

Стана ми повече от ясно, че не става дума за предпочитанията му да гали козината им. Надявах се децата да не са го чули, но ужасеното лице на Арлийн се появи на прозореца на колата. Доброто впечатление, което Бил бе направил, вероятно бе отишло на вятъра.

Рене поклати глава зад гърба му, седна зад волана, докато палеше двигателя, и се сбогува. Погледна през прозореца и задържа очи върху новодошлия. Трябваше да кажа нещо на Арлийн, защото тя отново се показа от своя прозорец ококорена колкото може. Забелязах как зяпна от изненада, когато се вгледа по-добре в съществото до Бил. Прибра главата си и чух колата да изскърцва, когато потегли.

— Суки, — рече Бил — това е Буба.

— Буба — повторих, направо невярваща на ушите си.

— Да, Буба — отвърна ведро вампирът с ужасната си усмивка, излъчваща добронамереност. — Това съм аз. Приятно ми е да се запознаем.

Здрависах се с него, принуждавайки се да се усмихна в отговор. Боже господи, никога не бях допускала, че ще се здрависвам с него. Но той определено изглеждаше по-зле.

— Буба, имаш ли нещо против да изчакаш тук на верандата? Нека да обясня на Суки за нашата уговорка.

— Няма проблем — отвърна небрежно Буба и седна на люлката, доволен като безмозъчно мекотело.

Влязохме във всекидневната, но преди това забелязах, че когато Буба се появи, повечето от нощните звуци — буболечки и жаби — просто изчезнаха.

— Надявах се да имам възможност да ти обясня, преди той да дойде — шепнешком каза Бил. — Но не можах.

— Този, който си мисля, ли е? — попитах.

— Да. Така че сега знаеш, поне някои от историите на очевидци са верни. Но не се обръщай към него по име. Наричай го Буба! Нещо се обърка, когато се превръщаше от човек във вампир. Може би заради всички химикали в кръвта му.

— Но той не беше ли наистина мъртъв?

— Не… точно. Един от нашите, голям фен, който работеше в моргата, доловил, че у него все още мъждее искра живот, и го доведе по най-бързия начин.

— Доведе?

— Направи го вампир — обясни Бил. — Но се оказа грешка. От това, което чувам от приятелите си, той вече не е същият. Има мозък колкото мекотело и изкарва пари, като върши разни необичайни за нас неща. Както виждаш, не можем да си позволим да го показваме.

Кимнах с широко зяпнала уста. Разбира се, че не могат.

— Божичко! — прошепнах, изумена при вида на знатната особа в задния ми двор.

— Така че не забравяй колко малоумен и импулсивен е той… Не оставай насаме с него и не го наричай по никакъв друг начин, освен Буба. Както сам ти каза, той харесва домашни любимци, но това не го прави кой знае колко по-благонадежден. А сега да си дойдем на думата — защо го доведох тук…

Стоях със скръстени пред гърдите ръце, очаквайки с известен интерес обяснението му.

— Скъпа, трябва да замина за известно време — сподели той.

Неочакваната новина напълно ме обърка.

— Какво… Защо? Не, чакай, не желая да знам. — Махнах с ръка, разсейвайки всякакви подозрения, че е длъжен да ми се обяснява.

— Ще ти кажа, като се върна — отсече той.

— И каква е ролята на твоя приятел Буба? — Имах неприятното усещане, че вече зная отговора.

— Буба ще те пази, докато ме няма — заяви Бил.

Повдигнах вежди.

— Добре де. Той не е кой знае колко… прозорлив — призна най-после. — Но е силен, ще направи каквото му кажа и ще внимава никой да не влиза в къщата ти.

— Ще стои навън сред дърветата?

— О, да! — рече Бил съчувствено. — Дори не трябва да идва и да говори с теб. Като се стъмни, просто ще си намери място, от което да може да наблюдава къщата, и ще надзирава цяла нощ.

Не трябва да забравям да си спускам щорите. Идеята как малоумен вампир наднича през прозорците ми не ми се нравеше особено.

— Наистина ли смяташ, че е необходимо? — попитах безпомощно. — Не си го обсъждал с мен.

Бил въздъхна леко, това бе неговият начин да поеме дълбоко въздух.

— Скъпа, — започна той изключително внимателно — старая се страшно много да разбера начина, по който жените искат да се отнасят към тях в днешно време. Но ми е неестествено… особено когато се страхувам, че си в опасност. Старая се да подсигуря нещата така, че да не се притеснявам, докато ме няма. Ще ми се да не ми се налагаше да заминавам. Не ми се иска да го правя, но се налага, заради нас.

Погледнах го.

— Чувам те — казах накрая. — Не съм очарована от идеята, но ме е страх нощем, така че… ами, добре.

Честно казано, не смятам, че имаше каквото и да било значение дали съм дала съгласието си или не. В крайна сметка, как можех да накарам Буба да си тръгне, ако не иска да го направи? Дори служителите на реда в малкото ни градче не разполагаха със средства да се разправят с вампири. А ако се изправеха лице в лице точно с този, щяха само да стоят с отворена уста достатъчно дълго да ги разкъса на парчета. Оцених загрижеността на Бил и си помислих, че няма да е зле да му благодаря. Прегърнах го плахо.

— Е, щом наистина се налага да заминеш… Само внимавай — казах, опитвайки се да не звуча отчаяно. — Има ли къде да отседнеш?

— Да. Ще съм в Ню Орлеанс. Има свободна стая в „Кръв из квартала“.