Мъртвите сибирски полета

— Да, аз я подписах, но ти не знаеш каква голяма сила ме принуди да сторя това. Царят ми предложи две неща: да подпиша присъдата за твоето заточение или да оставя тебе и детето да умрете в мъки? Нима можех да предпочета второто? Помислих, че е по-добре да избера първото, тъй като можех да се надявам, че мога да те спася някога, а иначе бяхте загубени веднага!

— Ти не ми изневери значи, както си мислех? — отвърна Елисавета. — Какво недоразумение, Константине! Това унищожава всичката омраза, която чувствувах към тебе, и аз се разкайвам за стореното. Не е още късно, Константите, да спасиш сина си, ти можеш да му помогнеш!

— Не само мога, но съм длъжен! — извика Константин.

— Бързай тогава, да не стане късно!

Константин позвъни и заповяда на слугата да впрегне.

— Елисавето — каза той, като улови двете ръце на Елисавета, — прощаваш ли ми?

Елисавета мълчеше.

— Ти още ме мразиш. Нима в твоите гърди тупти отмъстително сърце?

— Константите — извика Елисавета, като се разплака, — аз те обичах повече, отколкото може една жена да обича мъжа си, но ти ме напусна!

— Желязна воля ме принуди да сторя това.

— Но ти се ожени…

— Бях принуден. Трябваше да пренеса сърцето си в жертва за родината.

— Щастлив ли си сега? — попита кротко Елисавета.

— Щастлив съм с моята дъщеря, с моята Вера.

— Аз видях твоята дъщеря. Разбрах от очите й, че тя е много благородно дете. Нека Бог благослови, Константине, както детето ти, така и жена ти.

Константин коленичи.

— Ти си ангел, Елисавета! Благодаря ти за прошката.

— Сега бързай за помилването, Константите. Прощавай завинаги!

— Нима не ще се видим пак, Елисавета?

— Никога! Бог ни събра, за да спасим Детето си. Щом го спасим, не ще се видим никога.

Великият княз искаше още веднъж да я прегърне, но Елисавета спусна воала си и изчезна.

В коридора две нежни ръце я докоснаха.

— Ти си значи неговата майка! О, майко! Благослови и мене!

— Нека Бог те благослови, мило дете — каза Елисавета, като целуна принцеса Вера.

— Не — каза Вера, — не мога да живея без него и не ще бъда никога щастлива.

— Но той е твой брат!

— Още повече ще го обичам, докато съм жива. Аз сама ще му занеса известието за помилването му.

— Благодаря ти, мило дете. С това ще направиш щастлива неговата майка.

— Позволи ми да целуна ръката ти — каза Вера. — И бъди и моя майка.

Щом императорът научи за идването на брат си, заповяда да го пуснат веднага.

— Мога да си представя защо идваш — каза императорът. — Навярно искаш да разбереш нещо повече за човека, който искаше да те убие.

— Да, за него е. Подписана ли е смъртната присъда?

— Не само, е подписана, но е в изпълнение.

— Но тя не бива да се изпълни. Владимир трябва да живее.

— Да не желаеш да го помилвам? — каза императорът, като смръщи челото си.

— Ти си длъжен да сториш това, ти не знаеш кого ще погубиш.

— Всичко знам — отвърна императорът. — Владимир Рошински обича дъщеря ти и тя него. Изглежда, Вера те е молила на колене да го помилваш. Но, Константине, този път ще трябва да останеш непоколебим.

— Ти желаеш да убиеш един от Романовците?

— Какво ми говориш, Константине? Да не си се побъркал?

— Аз знам какво говоря. Ако убиеш Владимир, ти ще убиеш един потомък на нашата фамилия.

— Нима Владимир Рошински е от нашата фамилия?

— Да. Спомняш ли си, че аз едно време обичах една Елисавета?

— Спомням си — отвърна императорът.

— Навярно си спомняш, че аз имах от нея дете, което се казваше Владимир.

— Нима Владимир Рошински е…

— Да, този Владимир Рошински, когото ти осъди на смърт, е мой син. В неговите жили тече моята кръв, братко! Никога както сега не съм чувствувал, че той е мои син.

Александър се обърна към прозореца. Той щеше със своя подпис да литни от живот един от Романовците.

Доближи се до писалището си и написа на лист хартия няколко реда.

— Какво мислиш да направиш?

— Ще го изпратя в някой рудник в Сибир.

— В сибирски рудник ли? Това е по-лошо от смъртта — извика разтревожен Константин. — Ти не бива да сториш това, брате.

— Да не желаеш да го освободя?

— Не желая съвършена свобода, а да се изпрати в Сибир като колонист. Ще мога в такъв случай често да го виждам.

— Толкова ли много го обичаш?

— Да — отговори Константин, — защото в тази минута се чувствувам повече от всякога негов баща.

— Добре. Аз мисля, че намерих начин да го спася. Сега бъди благодарен за това, а утре ела да си поговорим за неговото бъдеще.

— Благодаря ти, братко!

— Аз изпълних дълга си като човек, а ти сега бързай, да не би да закъснееш — каза императорът, като прегърна брат си.

Когато великият княз дойде у дома си, принцеса Вера го посрещна.

— Къде бързаш толкова? — запита я той.

— Позволи ми, татко, аз да му занеса заповедта за неговото помилване.

— Добре, мило дете, защо да го лишим от тази радост? Бързай сега, качи се на файтона и поръчай да кара колкото може по-бързо.

След няколко минути файтонът бързаше към Петропавловската крепост.