Читаем Мъртвите сибирски полета полностью

— Истина ли е, Владимире, това, което баща ми разправи? — попита Вера, като го погледна право в очите.

— Ти можеш, Вера, да ме намразиш, но то е истина!

Принцесата се разтрепера и изпадна в безсъзнание.

— Тя умира! — извика уплашено Владимир, като коленичи пред Вера. — Вера, мила ми Вера, не искам да стана твой убиец! — молеше се Владимир.

Конникът поиска да го вдигне, но великият княз не му позволи.

— Кажи ми — каза Вера, след като се свести — кое те накара да станеш убиец на баща ми? То трябва да е нещо страшно!

— Да, Вера, ужасно е! — отвърна Владимир. — Не ме карай да ти го кажа, защото освен че ще загубиш мене, но ще прокълнеш и баща си! Прощавай, моя мила, и забрави своя нещастен Владимир!

Тя пак изгуби съзнание, но този път баща й я подкрепи. Вързаха Владимир и го откараха в Петербург.

Когато дойде на себе си, тя се огледа и тихо попита:

— Отиде ли си?

— Отиде си, мило дете, завинаги. Принцесата гледаше учудено.

— И моят живот е загубен — каза тя. — Ако Владимир загине, и аз няма да живея.

CIII. ОСЪДЕНИЯТ НА СМЪРТ

Владимир не бе затворен в тъмница, а в една добре мебелирана стая. Всяка минута очакваше да дойде палачът и да му отсече главата. Владимир се радваше, че ще стане така.

Той мислеше за Вера, когато вратата се отвори и влезе директорът на петербургската полиция — Ашинов.

— Идвам — каза Ашинов, — за да ви питам още веднъж: ще ми кажете ли кой ви накара да убиете великия княз?

— Никой, аз сам пожелах това — отвърна решително Владимир.

— Значи вие сте убиец и наказанието ви ще бъде бесилката.

— Аз съм войник, следователно не можете да ме обесите.

— Убийците се обесват, за това ще се погрижа сам — каза Ашинов, като трясна силно вратата.

„Чуден човек — помисли си Ашинов. — Той сам се обвинява и иска да умре, когато великият княз желае да го спаси!“

Императорът беше в кабинета си, когато Ашинов му съобщи, че известният англичанин Еферсон желае аудиенция. Императорът заповяда да го пуснат. След няколко минути Еферсон бе пред него.

— Ваше Величество, чух, че сте подписали смъртната присъда на Владимир Рошински — каза англичанинът. — Дойдох да се застъпя за този младеж.

— Виждам, че той ви интересува, обаче съжалявам, че не мога да ви бъда полезен, защото присъдата е вече произнесена.

— Да, Ваше Величество, според закона убийците се осъждат на смърт и не трябва човек да има милост към тях — каза Ашинов и очите му светнаха.

— Милост към този младеж, Ваше Величество! Ако позволите да го убият, вие губите един от най-добрите войници и, второ, убивате неговата майка — каза Еферсон.

— Ваше Величество — каза Ашинов, — ако помилвате убиец, вие спечелвате още един убиец за себе си.

— Да, така е — потвърди Александър II. — Няма милост! Да се обеси!

— Нека Бог се смили над неговата майка — каза Еферсон, като излезе с наведена глава от кабинета на императора.

Ашинов извади лист хартия и го поднесе на императора. Това бе смъртната присъда на Владимир.

Императорът машинално погледна написаните редове и като се замисли за малко, постави подписа си. Ашинов взе присъдата и се запъти към Петропавловската крепост.

CIV. ПОМИЛВАН, НО ИЗПРАТЕН В СИБИР

В един от най-красивите квартали на Петербург, в една елегантно наредена стая се разхождаше жена на средна възраст, която бе много развълнувана. Като че очакваше някого, с когото имаше да върши важни работи.

„Още го няма! Защо ли закъсня! Направи, Боже, някакво чудо и омилостиви сърцето на императора! Причината за моето безпокойство не е скръбта, нито страхът, а разкаянието, че трябваше да допусна моят син да отмъсти вместо мене. Бакунин, и той не удържа на думата си. Обеща ми, че ще се погрижи за спасението му, но не изпълни обещанието си. Все пак той не е виновен, понеже Владимир сам не искаше да избяга. Като че някой иде!“

Елисавета се обърна и видя Еферсон, който влизаше в стаята си с наведена глава.

От пръв поглед Елисавета разбра, че той не й носи радостно известие.

— Не ми казвайте, по очите ви се вижда, че не ми носите нищо утешително.

— Аз ви нося скръбно известие, Елисавета — каза Еферсон.

— Нима всичко е свършено?

— Всичко — каза тъжно Еферсон. — Смъртната присъда е подписана. Ако не беше Ашинов, може би щях да омилостивя сърцето на императора, защото той щеше да се смили. Но този Ашинов е причината за подписването на смъртната присъда.

— Благодаря ви за сторения труд. Бих ви помолила да ме придружите до Петропавловската крепост, за да видя още един път сина си.

След няколко минути двамата с файтон отидоха в Петропавловската крепост.

Тъкмо когато Владимир пишете писмо на майка си, в стаята му влязоха Елисавета и Еферсон.

— Майко, моя мила майко, ти дойде навярно да се простиш с мене — каза Владимир, като прегърна майка си.

— Можех ли да не дойда още веднъж да те прегърна, преди да те обесят?

— Как можа да дойдеш да ме видиш, когато аз съм под строг арест!

— Ето човека — каза Елисавета, — който не жали парите, за да дойда при тебе.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Люди как боги
Люди как боги

Звездный флот Земли далекого будущего совершает дальний перелет в глубины Вселенной. Сверхсветовые корабли, «пожирающие» пространство и превращающие его в энергию. Цивилизации галактов и разрушителей, столкнувшиеся в звездной войне. Странные формы разума. Возможность управлять временем…Роман Сергея Снегова, написанный в редком для советской эпохи жанре «космической оперы», по праву относится к лучшим произведениям отечественной фантастики, прошедшим проверку временем, читаемым и перечитываемым сегодня.Интересно, что со времени написания и по сегодняшний день роман лишь единожды выходил в полном виде, без сокращений. В нашем издании воспроизводится неурезанный вариант книги.

Герберт Джордж Уэллс , Герберт Уэллс , Сергей Александрович Снегов

Фантастика / Классическая проза / Космическая фантастика / Фантастика: прочее / Зарубежная фантастика
Пнин
Пнин

«Пнин» (1953–1955, опубл. 1957) – четвертый англоязычный роман Владимира Набокова, жизнеописание профессора-эмигранта из России Тимофея Павловича Пнина, преподающего в американском университете русский язык, но комическим образом не ладящего с английским, что вкупе с его забавной наружностью, рассеянностью и неловкостью в обращении с вещами превращает его в курьезную местную достопримечательность. Заглавный герой книги – незадачливый, чудаковатый, трогательно нелепый – своеобразный Дон-Кихот университетского городка Вэйндель – постепенно раскрывается перед читателем как сложная, многогранная личность, в чьей судьбе соединились мгновения высшего счастья и моменты подлинного трагизма, чья жизнь, подобно любой человеческой жизни, образует причудливую смесь несказанного очарования и неизбывной грусти…

Владимиp Набоков , Владимир Владимирович Набоков , Владимир Набоков

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века / Русская классическая проза / Современная проза