Мъртвите сибирски полета

— Бог ми е свидетел, Владимире, че иначе не ми е възможно да постъпя. През своята младост и аз бях принуден да понеса една твърде тежка жертва. Но повече да не говорим за това. Владимире, забрави всичко.

— Ваше Височество, разрешете ми тогава да си взема последно сбогом с принцеса Вера.

— Това е глупаво от ваша страна, но все пак аз ви позволявам да се сбогувате. Обещайте ми само, че не ще й дадете нови надежди.

— Обещавам ви — каза Владимир, живо се поклони и се отдалечи.

Сега се разкри пред Владимир грозната действителност. Всички сънища и блянове изчезнаха. С бавни стъпки се отправи той към градината, за да се сбогува с Вера.

Принцесата още не беше дошла до вълшебния водоскок. След известно време се появи и тя.

— Вера! — извика той с болка в гласа.

— Владимире, драги ми Владимире! — отговори тя, падна в прегръдките му и заплака.

— Защо плачеш, Вера? Не падай духом, бъди бодра!

— Ах, драги, защо не ме послуша да бягаме?

— Вера, ние ще трябва да се разделим.

— Как, нима мислиш да ме оставиш?

— И то завинаги, Вера. Аз дойдох да ти съобщя, че любех тебе, а не твоята корона. Хубостта и добрината ти ме подкупиха. Сега сбогом.

Вера нищо не продума и заплака.

— Владимире — каза тя, — как ще понеса тая раздяла?

Владимир се върна, прегърна я и се закле, че не може да се отдели от нея.

В този момент от листака се показа Павлина.

— Идвам от името на баща ви, принцесо, и ви съобщавам, че той ви очаква в стаята си, а на вас да ви спомня дадената пред него дума.

Погледите и на двамата изразяваха стремеж един към друг и с тежки въздишки младите се разделиха.

На другия ден Владимир замина при майка си. Той беше блед, като че ли беше дълго време боледувал.

— Болен ли си, Владимире, или ти се е случило нещо?

— Нищо ми няма — отвърна Владимир. — Ти как си? Ти ми беше писала, че си била болна. О, майко, не ме оставяй поне ти! Не ме оставяй сам на света.

Елисавета разбра от думите му, че нещо се е случило между него и Вера. Тя го хвана под ръка и излязоха да се разходят в градината.

Владимир и не помисляше, че се намира под един покрив с нихилистите.

— Уморих се — каза Елисавета. — Нека да седнем на онази пейка.

Владимир послуша майка си и седна до нея.

— Драго дете, ти си вече достатъчно голям, за да ти разкажа миналото. Вечер, когато си лягам, мъчи ме мисълта, че мога да умра, без да знаеш тайната на моето минало. Слушай сега, Владимире! Аз съм дъщеря на един от старите дворяни. Моят баща чертаеше за мене най-добро бъдеще. Обаче един ден у дома дойде човек, в когото се влюбих. Аз напуснах своя дом и баща си и избягах с него.

— Защо си направила това?

— Защото този човек бе от една много видна фамилия.

— Навярно е бил някой княз или принц?

— Ти не трябва още да питаш за това. Аз избягах с него в Петербург и там се роди ти. Бях много щастлива, понеже мислех, че той ме обича… Както ти казах, твоят баща беше от една много видна фамилия, начело на която беше неговия брат. Когато той научил за нашата любов, решил да ме премахне или да ме убие. Той се задоволи с това, че ме заточи в Сибир. Аз едвам оживях от големите мъки там. Трябваше да работя най-тежката работа в рудниците. Твоят баща е бил съгласен с всичко това, защото той е подписал присъдата.

— Това не е възможно, майко! Ти трябва да се мамиш. Не мисля, че има толкова лоши хора.

— Да, всичко това е истина. Аз видях с очите си неговия подпис.

— Нещастник! — извика озлобен Владимир.

Елисавета тържествуваше. Тя прегърна сина си.

— Ти си единственият ми син и аз се надявам, че ще отмъстиш за майка си.

— Да, майко, аз ще го убия, ако това е нужно!

— Трябва да се закълнеш.

— Заклевам се, майко!

— Закълни ми се, сине, че ще убиеш човека, който направи майка ти нещастна, който и да е той.

— Заклевам се тържествено — каза Владимир, като стана. — Кажи ми, майко, кой е той.

— Твоят баща се казва Константин. Той е брат на императора.

Владимир почна да се смее наивно.

— Ти се шегуваш, майко. Великият княз е мой благодетел. Той е много добър човек. Не мога да убия великия княз.

— Ти ми се закле, Владимире, и аз искам да удържиш на клетвата си.

— Но аз обичам неговата дъщеря — каза след малко Владимир.

— Ти обичаш сестра си, Владимире?

— Ах, Боже! — извика отчаяно Владимир, като се удари по челото. — Става ми все по-тъмно пред очите. Майко, знаеш ли, че аз любя принцесата, въпреки че тя е моя сестра, това ще бъде така до гроб!

— Аз не ти забранявам да я обичаш, обаче искам от тебе да изпълниш клетвата си.

Владимир подпря глава на ръката си и се замисли дълбоко.

След малко откъм дърветата се появи Михаил Бакунин.

— Владимир Рошински! — извика той, като го тупна по рамото.

Владимир трепна.

— Кой сте вие и какво желаете?

— Желая да те освободя от мрачните мисли — каза Бакунин. — Слушай, Владимире… Има много години, откакто срещнах един керван от заточеници в Сибир. Сърцераздирателно беше да гледаш заточениците, като се разделяха завинаги с близките си, за да отидат в сибирските рудници. Веригите им дрънчаха монотонно и камшиците на казаците плющяха над главите им.