Мъртвите сибирски полета

— Не ми говори за това, Владимире — каза Вера с молебен тон, като го привлече към себе си на пейката. — Като си помисля за това, цяла потрепервам. Не ми говори за това, Владимире! Ти трябва да ме откраднеш и да избягаме в Америка. Аз имам достатъчно пари, за да живеем там. Казах ти да ми направиш тази рицарска услуга. Нали ще избягаме? Но защо си толкова умислен? — запита го Вера, като го видя печален. — Да не мислиш, че не ще изпълня плана си?

— Не, в това не се съмнявам. Аз ти обещавам, че с мотика в ръка ще изкарвам прехраната, за да можем да преживяваме и да се радваме на взаимната ни любов, но…

— Но? — питаше нетърпеливо Вера.

— Ти може да се разкаеш за постъпката си, може сърцето ти да те влече към великолепните веселия в Петербург. И ако ние се венчаем, тогава само смъртта ще може да ни раздели.

— Да, само смъртта ще може да ни раздели — отвърна Вера, като го прегърна.

Те сляха устните си в дълга целувка, която замайваше и двамата.

Чуваха се отдалеч веселите звуци на музиката, която като че настройваше наивната любов на тези две млади същества. Те не мислеха за нито друго.

В тази минута те си казаха най-сладките и най-приятни думи. Принцеса Вера изговаряше същите думи, които казваше и най-бедната девойка в прегръдките на обичния си. Тук всички създания са равни. Когато човек люби, короната пада от главата. В такива минути сърцето на принцесата, както и на всяко момиче, копнее и се топи в обятията на любимия човек.

Ако Владимир беше по-буден в това време, щеше да забележи две светли очи, които го наблюдаваха от храста: очите на един от чуждите посланици. Той бе чул всичко. И можеше да си послужи с тази тайна.

Отдалечи се, като мислеше, че това, което бе чул, бе достатъчно.

В същото време младите се отделиха от прегръдките си.

— Всичко е свършено — каза Вера. — Ние се заклехме във вечна любовна вярност.

— Има още време, Вера, да се отречеш от клетвата си. По-късно ако се разкаеш, ще ти се разсърдя.

— Никога — отвърна Вера. — Аз ще ти бъда вярна до смърт.

— Това няма да стане никога. Вие не ще се свържете никога — чу се в същата минута глас, който идеше от храсталака до водоскока.

Двамата погледнаха уплашено натам.

— Чу ли нещо? — попита Вера, като се притисна до Владимир.

— Да, чух. Изглежда, че някой ни е подслушвал — каза Владимир, като се запъти към храсталака.

Човекът бе избягал.

— Няма никого — каза Владимир, като се върна. — Трябва да ни се е счуло.

— Страхувам се да стоим повече тука. Нека да вървим — каза Вера.

Владимир я взе под ръка и се отправиха към мястото, където другите танцуваха.

— Къде бяхте досега, принцесо Вера? — чу се гласът на Павлина.

Вера се стресна. Тя пусна ръката на Владимир и изтича при графинята.

— Къде сте, за Бога? — попита пак графинята, когато Вера отиде при нея. — Императорът непрестанно пита за вас.

Тя отиде веднага при чичо си.

След малко се започна нова игра на кортежи. Малки, окичени с цветя колички, карани от деца, минаваха край императора, който бе седнал до племенницата си под веселите звуци на музиката. Във всяка количка имаше по една дама и един кавалер.

Дали бе нарочно или не — не се знае, но Владимир беше в една количка с Павлина. Той бе отправил погледа си към мястото, където седяха императорът и Вера.

Вера държеше в ръцете си букет, който императорът й беше подарил и чакаше да види на кого ще го даде тя.

В минутата, когато количката на Владимир минаваше край императора, Вера хвърли букета, който падна в скута на младия офицер. Владимир издигна букета и страстно го целуна, въпреки че императорът го гледаше.

— Какво правите, за Бога? — каза му Павлина. — Не виждате ли, че императорът ви гледа?

Това не остана незабелязано от императора, който видя също така, че племенницата му се изчерви.

— Вера, кой е този младеж, на когото хвърли букета? — попита той.

— Владимир Рошински, личният адютант на баща ми — отговори Вера.

— Ах, да. Той е онзи храбър офицер, които спаси живота на Константин — добави императорът.

— Да, чичо. Той не е принц, но струва повече от тях.

— Ти май много се застъпваш за него. Надявах се, че не ще дадеш повод да се обръща внимание. Ти знаеш, че принцесите не се женят по любов. Аз още преди шест години те обещах на един благороден принц.

— Обещали сте ме? — извика учудено Вера.

— Да, на пруския престолонаследник. Но дотогава има още три години.

В един ъгъл стояха аржентинският консул Исо де Маргента и неговата жена Феорина. Те разговаряха помежду си, без никой да ги чуе.

— Виждаш ли онзи млад офицер — питаше посланикът, — който е с онази млада графиня?

— Да, виждам — отвърна жена му.

— Аз го видях преди половин час да се целува с принцеса Вера в парка.

— Това не може да бъде! Тя е толкова млада, че не знае още какво е любов.

— Въпреки това аз видях как тя приемаше целувките на младия офицер. Какво мислиш, дали няма да е добре да се възползуваме от този случай?

— И аз съм на това мнение — каза Феорина.