Мъртвите сибирски полета

— Защо ме гледате така учудено? Аз знам защо! Вие ме осъждате, че се осмелих да издигна очите си така високо? От моя страна, това е глупост, но що да правя, когато не мога да бъда господар на сърцето си, въпреки че зная…

Графинята пребледня.

— Какво ви е, госпожице? Да не ви е лошо?

— И ти ме питаш какво ми е? Да не си сляп, та не виждаш, че аз те обичам отдавна, и то с пламъка на първата любов? И аз се чувствувам много нещастна, като чух от устата ти, че обичаш друга, и то най-близката ми приятелка, която е оставена на моите грижи?

— Вие ме обичате? — запита учуден Владимир. — Какво направих аз?

Той бе изповядал своята любов на най-голямата съперница. Какво щеше да стане, ако кажеше на великия княз?

Графиня Павловна разбра мислите му. Тя го хвана за ръката и каза:

— Не се страхувай, Владимире, аз не ще те издам. Аз те обичам, и то толкова много, че тази любов ще ме завлече в гроба. Бъди сигурен, че не ще те издам. Едно нещо знам положително и то е, че принцеса Вера не ще уважава твоята любов. Не защото тя не е добра и милостива, а защото нейното сърце е променливо. В него тече Романовска кръв, която е известна със своята гордост. Тя ще ти покаже, че не е само момиче, което може да обича, а дъщеря на великия княз и внучка на императора. И тогава, Владимире, не ще бъде късно да се върнеш при мене. Аз ще те чакам с разтворени обятия и ще те посрещна със сърце, което само за тебе тупти.

Владимир целуна ръката на графинята, повдигна завесата и изчезна.

Той вървеше, без да знае къде отива, и се озова пред водоскока, който красеше цялата градина. Седна на пейката до един храст, откъдето се любуваше на водата, която подскачаше и шуртеше. Той се бе така унесъл в мислите си, че не можа да чуе как храсталакът се разтвори. Изведнъж две меки ръце затулиха очите му и се чу приятен глас:

— Познай кой съм?

Владимир искаше да се освободи от тези ръце, но те по-силно го стиснаха.

— Кажете първо кой съм?

И понеже и сега Владимир не отговори, чу се весел смях. Белите ръце се отпуснаха и той видя пред себе си принцеса Вера.

— Това сте вие, принцеса Вера! — извика Владимир, като стана.

— Надявам се, че не ще ме оставите сама. Аз ви търсих дълго, докато ви намеря. Какво ви е накарало да се оттеглите от веселието, господин Владимир? Защо сте замислен? Да не ви е някой огорчил? Не сторихте добре, като не ме поканихте поне веднъж да танцуваме.

— Как бих дръзнал да сторя това, Ваше Височество?

— С по-голямо право, отколкото всеки друг — отвърна Вера, като отпусна рамене. — Ах, тези принцове и графове, които не знаят друго, освен да ме ласкаят за красотата ми — аз ги ненавиждам. Благодаря на Бога, че поне с един умен човек мога да говоря. — Тя седна на пейката, като покани Владимир да направи същото. Той я послуша.

— Принцесо, за Бога, какво правите? Ако ни видят двамата тука, ще кажат, че това не е според нравилата на дворцовата етикеция. Пък и могат да ме накажат строго.

— Нима си толкова страхлив, рицарю мой? — попита Вера.

— Аз не съм страхлив, принцесо! — каза Владимир и очите му светнаха необикновено. — Ако ми заповядате да се изправя пред 10 пушки, уверявам ви, че и окото ми няма да мигне. Аз съм на ваше разположение.

— Щом е така, аз ще ви изпитам. Ще ви помоля да направите една услуга.

— Добре — отговори Владимир.

— Каня ви да спечелите моето сърце, за което е необходимо да имате кураж.

— Да спечеля сърцето ви? Как да тълкувам думите ви, принцесо?

— Добре, аз ще ви помогна. Само в няколко минути ще се случи нещо необикновено.

Принцеса Вера се хвърли в прегръдките на младия човек, прегърна го и го обсипа с горещи целувки.

— Това е моето обяснение, Владимире! Аз те обичам, мили мой, и искам да бъда твоя.

Владимир не отблъскваше целувките на принцесата. Той беше много щастлив, такова щастие не бе и сънувал.

— Сън ли е това или действителност? — питаше Владимир. — Наистина ли ме обичаш, Вера?

— Обичам те. И ти ме питаш още, Владимире? С голямо нетърпение очаквам минутата, когато ще бъда твоя…

— Моя? Това е истина значи? Повтори го още веднъж, Вера, кажи ми го, моля ти се. Искам още веднъж да го чуя от сладките ти уста.

— Твоя съм, Владимире, само твоя. Аз мразя богатството и живота без тебе, големия блясък и титлите не ми създават никакво щастие. Аз желая да съм твоя, макар да живея в лишения и беднотия.

— Вера — каза след кратък размисъл Владимир. — Знаеш ли, че между мене и тебе има голяма пропаст. Няма никакъв мост, за да се премине. Ние и двамата ще паднем в нея, и двамата ще умрем.

— Да умра? Това ще бъде много приятно — да умра с тебе. Но аз мисля, че ще можем и да живеем. Кажи ми, мили мой, какво трябва да направя, за да бъда твоя? Ако баща ми и чичо ми научат за нашата любов, непременно ще те преместят, за да ни разделят.

— Освен това императорът ще ме изпрати в Сибир, защото съм дръзнал да си помисля за любов с една принцеса.