Мъртвите сибирски полета

— Толкова повече заслужавате похвала. За да знаете кого сте спасили, аз ще ви кажа, че съм великият княз Константин, а това е моята жена — великата княгиня Хела.

Владимир се отдръпна зачуден.

— Извинете ме, Ваше Височество, че не ви отдадох нужната чест. Ваше Царско Височество, аз не желая никакво възнаграждение, нито похвали, достатъчно ми е, че ми се удаде случай да спася живота ви.

— Не, млади човече, вие не ще се отървете така лесно. Къде служите?

— В гвардейския полк на Негово царско величество.

— Как се казвате?

— Владимир Рошински.

— Рошински? Не си спомням да съм чувал такова име — каза великият княз, като се мъчеше да събере мислите си. — Да не би ти да си чула, Хела, такова име? За Бога, какво ти стана?

Великата княгиня го загледа втренчено.

— Нищо ми няма… Чудна прилика…

— Да не би да си виждала някога този офицер?

— Досега никога, обаче отсега ще го виждаме.

— Господин Рошински, явете се довечера при мене в моя дворец. Ще заповядам да ви пуснат. Засега моите големи благодарности, господин Рошински, и довиждане.

Великият княз се сбогува с Владимир, същото направи и Хела.

— Аз ви благодаря — каза тя, — както и дъщеря ми у дома.

Владимир отдаде нужната чест по военному.

Екипажът потегли, като остави Владимир, потънал в мисли.

„Навярно великият княз ще ме възнагради с пари“ — си помисли Владимир, като се разтревожи, понеже трябваше да откаже.

— Не стана ли така, както ти казах? — зачу се един хрипкав глас.

Владимир трепна и като се обърна, видя оня тайнствен човек, който го гледаше весело.

— Вие сте тука?

— Както виждате. Знаете ли, че аз предизвиках всичко?

— Как? Ако това е вярно, вие смеете да признаете, че подплашихте конете?

— Освен нас двамата, още едно лице само знае това, но той ще мълчи.

— Защо сторихте това? — попита Владимир.

— Защо ли? — Човекът с патериците се изправи. — Защото ти трябва да станеш големец.

— И всичко това сторихте заради мене? Ако разчитате на моята признателност, вие се лъжете в сметките си — отвърна Владимир. — Аз съм беден и не мога да ви възнаградя.

— Няма нужда от възнаграждение. Този, с когото съм в съюз, ще се разплати.

— Този ще е тогава баща ми, защото само той може да се интересува за мене.

— Нямам честта да познавам баща ви — каза Кардов, като сви рамене. — Кажете ми какво ви каза великият княз?

— Да отида довечера у дома му.

— Знам защо ви е повикал. Той ще ви възнагради. Зная и с какво.

— Това не можете да знаете.

— Той ще иска да му станете адютант.

— Адютант ли? Откъде знаете това?

— Чух с ушите си, когато каза на жена си.

Преди да продума Владимир, човекът с патериците изчезна.

Владимир се върна вкъщи, за да се приготви за аудиенцията при великия княз.

XCVIII. ПРИНЦЕСА ВЕРА

Два месеца бяха изминали от деня, когато Владимир спаси великия княз. Оттогава положението на Владимир се бе променило. Той не бе обикновен офицер, а такъв, за когото се говореше в княжеските салони в Петербург.

Пророкуването на просяка се изпълни точно. Великият княз направи Владимир свой адютант, като му даде ордена „Света Екатерина“.

Императорът желаеше също да изкаже своята благодарност към Владимир, затова му купи една голяма къща на Невския проспект.

Владимир бе не само богат, той бе висок и хубав младеж. Неговият портрет взимаха като модел във всичките главни фотографии. В охолството си Владимир не забрави, че някога е бил беден. Първата му грижа бе да пише на майка си да дойде в Петербург и заедно с него да се радва на щастието му. Той желаеше да възнагради майка си за всичките мъки, които тя бе преживяла дотогава. Остана изненадан, когато получи отговор, че тя не иска да живее в Петербург.

Владимир трябваше да живее без майка си. Любовта на великия княз и на жена му го обкръжаваше и те го имаха като свое дете. Той обядваше и вечеряше винаги с тях. Той също ги придружаваше в разходките им.

Владимир научи, че княгинята бе боледувала преди 18 години от душевна болест и оздравяла едва когато почувствувала, че ще стане майка.

Тя роди една дъщеря, която и двамата обичаха неизказано. Великият княз копнееше отдавна за деца. Той гледаше на дъщеря си като на спасител на жена си. Тя се казваше Вера.

Оттогава бяха изминали 17 години. Днес Вера беше голямо момиче. Тя бе наследила чертите на баща си и на майка си. Бе много красива: стройна и висока като баща си, а красива като майка си. Всичко благоприятствуваше за телесното й развитие. Тя намираше удоволствие на полето и на чист въздух, в гоненето на пеперудите, и затова гледаше да се измъкне и да се отдаде на тези удоволствия. Тичаше по полето като сърна.

Вера беше любимка на всички. Всеки я обичаше, защото имаше добро и нежно сърце. Тя правеше благодеяния в пялата околност и затова я обичаха и почитаха.

Срещата на Вера с Владимир стана при странни обстоятелства.