Читаем Мъртвите сибирски полета полностью

Владимир издигна пушката.

— Не ви трепна ръката — каза принцесата.

— Никак — отвърна Владимир и натисна спусъка.

Разнесе се гръм. Куршумът проби картата в ръката на графинята.

— Това е смел стрелец! — извика принцесата. — Баща ми дали е виждал такъв като вас?!

— Можете при първия случай да му съобщите това.

— Аз се надявам, че често ще се срещаме в градината.

— Вашата заповед е за мене свята — каза Владимир. — Съжалявам, че съм претрупан с работа.

— Тогава ще помоля баща си да ви освобождава, когато аз поискам това. А сега, господин Рошински, довиждане.

Принцесата му подаде ръката си, която той страстно целуна.

Смути се от това и й поиска извинение.

— Вие не направихте лошо, но все пак не бива да се забравяте дотам, т.е. да не целувате ръката на всяка жена.

Тя още веднъж го погледна топло и гальовно и избяга към градината заедно с компаньонката си.

Владимир продължително гледа подире им. Той притискаше сърцето си, което силно туптеше.

„Спри, сърце мое, това е глупост. Да се влюбя в дъщерята на великия княз и внучката на императора! Възможно ли е?“

XCIX. НА ВЪЛШЕБНИЯ ВОДОСКОК

Дълги години салоните на великия княз не са били така осветени, както днес.

Веселите звуци на музиката се носеха през отворените прозорци на салоните. Всяка минута пред Двореца спираха екипажи, от които излизаха богато облечени хора.

Днес се празнуваше рожденият ден на принцеса Вера. Тя навършваше 17 години. Този ден се празнуваше в цяла Русия.

Градината приличаше на лагер от павилиони, в който свиреше военна музика. Великият княз искаше да танцуват в градината, затова бе постлал една част от нея.

Гостите вече бяха дошли. Очакваше се само императорът, за да почне балът.

Един слуга в униформа съобщи за пристигането на императора. Всички гости станаха на крака, а великият княз излезе да посрещне брат си.

— Къде е племенницата? — запита Александър, като влизаше.

Принцеса Вера изтича насреща му.

— Нека бъдеш щастлива, мило дете — каза той, като я прегърна. — Нека Бог изпълни желанията ти, както е пълно младото ти сърце.

После императорът се обърна към адютанта си, който му предаде един пакет.

— Нося ти малък подарък — каза императорът, като подаде пакета на Вера.

Коприненият плат, който обвиваше пакета, се разгърна и се показа огърлица само от едри диаманти.

— Тази огърлица са я носили руските царици в щастливи дни. Аз ти я подарявам, Вера, за да я носиш и ти в щастливи дни.

Вера не даде признак на радост.

— Това не предсказва добро — каза тя, — брилянтите и бисерите означават сълзи.

— Ти си суеверна, дете мое — каза Александър II, като окачи огърлицата около бялата шия.

Вера мълчеше и само поглеждаше към човека, който стоеше до едно дърво и непрестанно я наблюдаваше. Той бе Владимир Рошински. Наблюдаваше това прелестно същество, което природата бе надарила с изящна красота, и същевременно съжаляваше, че не може да я нарече своя.

От тези мечти го извади приятен глас, който го канеше да танцува. Това бе графиня Павловна. Тя постави ръката си в неговата и той почувствува как меката й длан притисна неговата.

Той тръгна с нея и когато кадрилът свърши, тя го помоли да я придружи до един от павилионите, който бе на високо място.

В средата на павилиона имаше позлатена маса. Близо до нея имаше легло, за да може умореният от танц да си почине. На масата имаше разнообразна храна.

— Аз съм домакинята тука и ви каня тази вечер на гости — каза графинята.

Владимир се поклони учтиво. Седна до графинята и взе дадената от нея чаша шампанско.

Изведнъж графинята стана и затвори пердетата на павилиона, за да не може никой да ги вижда.

— Какво правите, госпожице? — каза Владимир, като стана от мястото си. — Не знаете ли, че стотина погледи ни следят?

— Не искам да знам за хората, аз искам да бъда насаме с вас. Отдавна съм чакала тази минута — каза графинята развълнувана. — Желая да ви запитам нещо и искам да ми кажете истината, като кавалер.

— Ще ви кажа, питайте.

— Добре, ще ви попитам — каза графинята, като седна до Владимир. — Защо не искахте да стреляте, когато княгиня Вера искаше да държи картата, а сторихте това, когато бе у мене?

— Защо ли? — попита объркан Владимир, като се изчерви.

— Кажете истината — молеше го графинята. — Нали щеше да ви е безразлично, ако бяхте улучили мене вместо картата?

— Как можете да си помислите такова нещо? — отвърна Владимир. — Ако не бях сигурен, никога не бих се решил да стрелям към когото и да било.

— Защо не стреляхте тогава, когато Вера държеше картата в ръцете си?

— Трябва ли да отговоря на този въпрос?

— Да — отвърна графинята, — вие ми дадохте честната си дума.

— Добре, графиньо — каза Владимир. — Аз ще ви кажа и занапред можете, ако желаете, да ми бъдете ангел-пазител. Аз обичам принцеса Вера. Влюбих се в нея още от първата среща.

— Вие значи наистина обичате принцеса Вера? — запита графинята, като го погледна право в очите.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Люди как боги
Люди как боги

Звездный флот Земли далекого будущего совершает дальний перелет в глубины Вселенной. Сверхсветовые корабли, «пожирающие» пространство и превращающие его в энергию. Цивилизации галактов и разрушителей, столкнувшиеся в звездной войне. Странные формы разума. Возможность управлять временем…Роман Сергея Снегова, написанный в редком для советской эпохи жанре «космической оперы», по праву относится к лучшим произведениям отечественной фантастики, прошедшим проверку временем, читаемым и перечитываемым сегодня.Интересно, что со времени написания и по сегодняшний день роман лишь единожды выходил в полном виде, без сокращений. В нашем издании воспроизводится неурезанный вариант книги.

Герберт Джордж Уэллс , Герберт Уэллс , Сергей Александрович Снегов

Фантастика / Классическая проза / Космическая фантастика / Фантастика: прочее / Зарубежная фантастика
Пнин
Пнин

«Пнин» (1953–1955, опубл. 1957) – четвертый англоязычный роман Владимира Набокова, жизнеописание профессора-эмигранта из России Тимофея Павловича Пнина, преподающего в американском университете русский язык, но комическим образом не ладящего с английским, что вкупе с его забавной наружностью, рассеянностью и неловкостью в обращении с вещами превращает его в курьезную местную достопримечательность. Заглавный герой книги – незадачливый, чудаковатый, трогательно нелепый – своеобразный Дон-Кихот университетского городка Вэйндель – постепенно раскрывается перед читателем как сложная, многогранная личность, в чьей судьбе соединились мгновения высшего счастья и моменты подлинного трагизма, чья жизнь, подобно любой человеческой жизни, образует причудливую смесь несказанного очарования и неизбывной грусти…

Владимиp Набоков , Владимир Владимирович Набоков , Владимир Набоков

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века / Русская классическая проза / Современная проза