Мъртвите сибирски полета

— Господа — каза поручикът, като се приближи до Мершински и Владимир. — Болшинството уважава броя на заровете, хвърлени и от двамата. Граф Мершински губи. Обстоятелството, че заровете от 2 станаха 4, доказва, че правдата побеждава.

— Не, това не бива да се уважи — каза Мершински.

— Не преминавайте границата на приличието, защото иначе от името на всички ни тук ще ви обявя дуел с револвери.

Мершински млъкна, наведе глава и диво поглеждаше наоколо си.

Владимир, като чу решението на другарите си, цял почервеня.

— Драги господа — извика той, — това, което сте решили, не е справедливо и аз не искам да се възползувам от него. Господин Мершински — обърна се той към противника си, — аз ви подарявам живота.

— Не — отвърна Мершински, — аз не желая вашата милост, знам какво трябва да сторя. Колко време ми давате да живея още?

— Мисля, че бяхме се уговорили: този, който изгуби, трябва да умре след три месеца.

— Това е много дълго за този, който трябва да мисли за това, а пък и малко, за да се приготви за онзи свят.

— Ако желаете, аз ще ви продължа срока. Аз даже не искам да се лишавате от живота си.

— Не, животът за мене ще бъде без значение, като знам, че ми е подарен от вас. След три месеца ще чуете за мене — каза Мершински, като се поклони пред Владимир и напусна салона.

— Господа — започна поручикът, — нито дума никому за станалото!

След като поговориха за това, всички излязоха. Същото стори и Владимир, но вече не отчаян и решен да умре, а с весело лице и с пълна кесия пари.

„Мершински е загубен човек — помисли си Владимир. — Ако не се самоубие, ще бъде нечестен.“

Владимир премина Екатерининския мост и стигна до мястото, което се казваше „Царски пръстен“. Беше се мръкнало. Владимир се спря за миг и наблюдаваше царския паметник. В същото време на моста се яви една мъжка фигура с патерици и облечена е много вехти дрехи.

— Кой си ти? — извика Владимир, като извади сабята си.

— Не се плашете, Владимир Рошински — каза непознатият. — Вие преживяхте днес голяма радост, затова не е лошо да подарите нещо и на един просяк.

— По това време и на това място не идват просяци — каза Владимир — Без да говорим повече, кажете кой сте и какво желаете.

— Аз не съм нищо повече от просяк, който ви моли да му подарите нещо.

На Владимир почна да става досадно да разговаря по-дълго с просяка, затова извади кесията и му даде пет рубли.

— Благодаря ви, Рошински, вие сте добър и тази добрина ще бъде възнаградена от мене. Но за да не бъде това напразно, дайте си ръката, за да ви разкажа бъдещето.

Владимир му подаде ръката си, просякът се изправи и каза:

— Владимир Рошински, утре следобед в 2 часа ще отидете във Французкия квартал, който се намира на половин час от града. Ще отидете край брега, дето ще мине един екипаж, чиито коне ще се подплашат и вие ще ги укротите. В екипажа ще бъдат две лица, които ще ви възнаградят богато. Запомнете добре това.

— Кой си ти, страннико, който ми разправяш такива чудни работи?

— Кой съм аз ли? — отвърна човекът с патериците, като се засмя печално. — И аз бях едно време всевластен и цяла Русия трепереше от мене. Сега запомни добре думите ми и да не забравиш да отидеш на казаното място.

Непознатият искаше да си отиде, но Владимир го задържа.

— Стой, кажи си името, защото в противен случай ще повикам полицията.

— Няма вече полиция, глупако, тя е унищожена от нихилистите. Докато бях аз на власт, бях по-силен от господата на зелените маси. Но щом настояваш за името ми, аз ще ти го кажа. Аз съм Иван Кардов, бивш директор на полицията в Петербург. Сбогом сега, Владимире, и не забравяй предсказанието.

Докато Владимир се опомни, Кардов изчезна.

Владимир избърза и си отиде в стаята. Той се заричаше много пъти да не отива в утрешния ден на предсказаното място, обаче щом наближи 2 часът, облече се и отиде във Французкия квартал. Любопитството надделя.

Като се разхождаше край брега на Нева, той се бе замислил, шумът на един екипаж го стресна.

На разстояние от няколко крачки конете се подплашиха и почнаха да бягат настрана. Кочияшът изпусна юздите, скочи от седалището и остави всичко на случая.

В екипажа имаше един господин и една дама.

Владимир не чака дълго, той се спусна и улови с едната ръка юздите на десния кон, а с другата ноздрите му. Конят се изправи и почна да пръхти, но Владимир го укроти.

После той се приближи до седящите в купето и като застана по военному, запита дали имат нужда от него.

Господинът в купето не чу думите, защото се трудеше да успокои уплашената дама.

— Не се страхувай, мила Хела! Опасност няма вече. Този храбър офицер ни спаси.

— Къде сте, Константине? — пошепна тя.

— На добро място сме, обаче близо до пропастта.

После Константин подаде ръката си на младия офицер и му изказа своята благодарност.

— Не благодарете, понеже аз изпълних само своя дълг. При това нося императорската униформа, както и вие.

— Значи вие не знаете кого спасихте? — попита човекът в купето, като се усмихна.

— Аз видях само, че животът ви бе в опасност.