Мъртвите сибирски полета

Няколко револвера, окачени на стената, бяха последното средство, което му оставаше, ако не изпълнеше дадената дума.

Влизането на майка му прекъсна неговите мисли.

Елисавета приготви масата и двамата седнаха да вечерят.

Владимир се показваше в добро разположение на духа. След вечеря пожела лека нощ на майка си и излезе на улицата.

След малко той се спря до една къща и след дълго колебание влезе вътре. На втория етаж на тази къща имаше визитна карта, на която бе написано: Павел граф Мершински.

След като поразмисли, той позвъни.

— Тук ли е графът? — запита Владимир.

— Това сте вие, господине? — отвърна слугата. — Почакайте да ви представя.

— Глупак, добрият другар няма нужда да се представя предварително. Аз съм ти казал да пускаш моите другари при мене без предварително позволение.

Тези думи бяха казани от граф Мершински.

— Добре дошъл, приятелю — каза той на Владимир.

След малко и двамата бяха в стаята на графа, където той покани Владимир да седне.

— Мога ли да ви предложа цигара?

— Благодаря ви. Аз имам. Аз съм дошъл, господин графе, да ви помоля да ми направите една услуга. Въпросът е за ония пет хиляди рубли, които ви дължа от играта на карти и за които ви дадох честната си дума.

— Аз ги бях забравил даже!

— Обаче аз не — отговори Владимир. — Много безсънни нощи съм прекарвал, господин графе! Моята съвест ме е тормозила непрестанно, тъй като аз не съм в състояние да ви платя сумата, която проиграх. Знаете ли, че аз не мога да удържа честната си дума, защото моята майка, която ме поддържаше досега, напусна службата. Мисля, че знаете, че моята майка беше книговодителка в банкерската къща на „Еферсон и сие“.

— Да, узнах — отговори студено графът.

— Господин графе, вие сте богат човек, тази сума за вас е без значение, обаче за мене е голяма. Опростете ми тази сума или пък ми продължете срока. Ще ви бъда много благодарен.

— Кога е срокът на плащането?

— Утре в 10 часа сутринта.

— Много съжалявам, приятелю, че не мога да ти помогна.

— Как? Вие не желаете да изпълните молбата ми?

— Не мога, защото сам имам нужда от пари и ако утре не получа от вас парите, ще трябва да търся заем.

— Това е невъзможно, господин графе! Вие желаете да ме опропастите! Вие казахте, че можете да заемете пари, вземете тогава пет хиляди назаем. Аз ще ви плащам лихвите.

— Не съм длъжен да заемам за другиго пари — отвърна графът, като се засмя лукаво.

— Разбирам какво желаете да кажете с това — каза Владимир, като стана гордо. — Вие навярно искате да си отмъстите за някакви си дребни работи.

— И да, и не. Важното тук е, че ми дадохте честната си дума, че утре в 10 часа ще ми броите парите. Ако не сторите това, то…

— Какво ще стане? — запита нетърпеливо Владимир, който се спря, за да чуе.

— Какво ли? Нищо повече от това, което заслужавате в случая — ще съобщя на командира ви.

— Това ще бъде за мене явно опропастяване. Командирът ще ме изпъди от служба като нечестен човек. Още един път ви питам, господин графе, ще отсрочите ли изплащането на парите или не?

— Съжалявам, че не мога да сторя това — каза графът, като се подсмиваше иронично.

— Добре тогава, за последствията ще отговаряте вие — каза Владимир, който тръгна да си отива с надеждата, че графът ще го повика.

Този корав човек не каза ни дума.

— Мисля, господин Рошински, не ще забравите, че срокът на плащането е утре в 10 часа.

Владимир не отговори нищо. Той само се обърна и като го погледна презрително, излезе навън.

„Ти си вече в ръцете ми, драги приятелю — мислеше си графът, след като излезе Владимир. — Аз ще ти отмъстя за погледите, с които те възнаграждаваше красивата певица, отблъснала мен.“

После графът се излегна на леглото си и скоро заспа.

Владимир беше като пиян. Той жалеше, че ще трябва така млад да умре. Майка му не трябваше да научи за това, докато е в Петербург. Ето защо той реши да я убеди да замине на следващия ден сутринта.

Когато Владимир се върна, завари майка си да се приготовлява за път.

— Ти скоро се върна, Владимире! Аз мислех, че ще прекараш тази нощ с приятелите си.

— Не ме привлича шумният живот — каза Владимир, като сваляше ръкавиците и сабята, — затова се върнах при тебе. Имам да те помоля за нещо. Искам да заминеш утре заран, а не, както мислеше, вечерта.

— Толкова ли бързаш да се отървеш от мене?

— Нима е възможно да мислиш такова нещо? — каза Владимир. — Бих искал да си винаги при мене.

Очите на Владимир се насълзиха. Той съзнаваше, че прави голямо престъпление, като мами майка си.

— Ти плачеш, мое мило дете?

— Да, майко, скърбя, че трябва да се разделя с тебе.

— Успокой се, Владимире, ние пак ще се видим.

— Кой знае? Хора сме. Знаем ли какво ще се случи утре!

— За това си прав. Кажи ми защо трябва утре заран да замина?

— Тъй като утре рано заминавам с ротата и не ще се върна скоро.

Елисавета се съгласи и рано сутринта Владимир изпрати майка си до гарата. Те се разделиха с подаване на ръка, без да продумат. Елисавета се качи в едно купе и тренът тръгна.

„Аз не ще я видя вече! — помисли си Владимир. — Имам още два часа да живея.“

Той се върна у дома си, написа няколко писма, между другите — и на майка си.