Мъртвите сибирски полета

След малко тя бе на улицата. Спря се пред една къща, после се качи на втория етаж. Позвъни на една врата. Чуха се мъжки стъпки. Вратата се отвори и се показа Владимир. Той бе станал цял мъж, висок, със стройно тяло. Носеше униформа на гвардейски офицер. На ботушите му дрънчаха сребърни шпори.

Като видя майка си, той се хвърли в обятията й.

— Ти ли си, моя мила майко? Ти днес дойде много рано. Толкова ли рано свърши работата си?

— Не — отвърна Елисавета, като влезе в стаята, която не бе луксозно наредена, но с вкус.

— Разкажи ми сега: коя е причината, че така рано дойде при мене! — попита Владимир, като покани майка си на едно канапе. — Твоето посещение много ме радва, само че се страхувам да не би да ти се е случило нещо в кантората, където работиш.

— Нищо подобно. Слушай сега, сине, внимателно. Ти нищо не си ми казвал, но аз научих от един твой другар, че си имал сериозен разговор е командира си.

— Това е вярно — отвърна Владимир. — Но който ти го е казал, не е сторил добре, като те обременява още повече.

— Какво ти каза командирът?

— Нищо интересно за тебе — отвърна Владимир, който искаше да премълчи работата, като прегърна майка си. Тя се отдръпна.

— Не се страхувай да ми го кажеш, понеже аз го зная. Командирът ти е казал, че не прилича твоята майка да е книговодителка, макар и в честната фирма „Еферсон и сие“.

Владимир гледаше с неподвижен поглед.

— Колко грижи ти създадох, майко, с моето посвещаване на военната служба! Командирът ми предложи две неща, от които трябва да избера едното — или да напуснеш ти работата си, или аз да сторя това.

— И аз, сине, направих избора — каза Елисавета, като го галеше по русата коса. — Днес поисках позволение от Еферсон да напусна къщата му и той с голяма мъка ми разреши.

— И ти заради мене, майко, напусна мястото, където си прекарала повече от 17 години?

— За мене сега, сине, ще бъде по-леко да живея. Без да съм искала от Наталия, тя с отворени обятия ме очаква да отида при нея.

— Нима ще се разделиш с мене?

— Така трябва да бъде, синко! Ти си сега офицер и не трябва да се разчуе, че имаш бедна майка.

— Знаеш ли, майко, че ще ми бъде много мъчно да се отделя от тебе? Като че предчувствувам, че без тебе ще ми се случи нещо.

— На мене ми е още по-тъжно, Владимире, но знам, че така ще бъдеш по-щастлив — каза Елисавета, като прегърна Владимир.

— Ако няма друг изход, тогава няма що, майко — каза Владимир, като размисли малко.

— Аз ще отида, но ти ще ми обещаеш, че скоро ще ни дойдеш на гости. Леля ти Наталия очаква с нетърпение да те види.

— Поздрави леля Наталия. Кога мислиш да заминеш?

— Утре заран — отговори Елисавета.

— Нима толкова скоро?

— Колкото по-скоро, толкова по-добре за тебе.

— Значи утре. Много ми е мъчно, че не мога поне една вечер да остана с тебе да се поразговорим до насита.

— Да не мислиш да отиваш някъде тази вечер?

— Обещах на един приятел да се срещна с него, затова, моля ти се, не ме спирай.

— Струва ми се, че ти криеш нещо от мене — каза Елисавета, като се приближи до сина си. — Ако криеш някаква тайна, Владимире, кажи на майка си — каза тя, като го изгледа строго в очите.

— Нищо няма, майко, освен раздялата ми с тебе, която ме мъчи.

— Не, не, Владимире, от известно време аз виждам, че ти си се променил много — станал си много разсеян. Чух как бълнуваше насън. Наистина не можах всичко да разбера, но ти постоянно повтаряше: „Дама пика“.

Владимир изведнъж пребледня. „Черна дама? Какво ли съм искал да кажа с това?“ — си помисли той.

Елисавета прегърна сина си и го привлече към канапето.

— Не съм сигурна — каза тя, — но предполагам, че ти си влюбен?

— Не, майко, моето сърце принадлежи само на тебе — отвърна Владимир, като прегърна майка си.

— Не, не, ти не ще ме заблудиш. Нали ще ми обещаеш, Владимире, ще дадеш честната си офицерска дума, че ще подариш сърцето си на момиче, което ще бъде достойно за тебе?

— Да, майко. Ще го подаря на достойно момиче и никога не ще забравя, че съм от най-добрата и много почитана дворянска фамилия.

— Аз не мисля така. Всякоя, която има добро и благородно сърце, е самата благородна.

— Ето добрата ми майка, с доброто си сърце — каза Владимир, като целуна майка си.

— Ще приготвя чай. Кога мислиш да излезеш? — попита го Елисавета.

— Ние ще можем да вечеряме заедно — каза Владимир. — Още половин час има, докато изляза.

— Тогава ей сега ще приготвя вечерята — каза Елисавета и изтича в кухнята.

Лицето на Владимир се промени.

„Дама пика — говореше си той. — Мила майко, ти мислиш, че дама пика е свързана с моята любов! Не, майко, тази дама ме е съсипала. Защо се измамих, Боже, кой ме накара да се впусна в игра, която не е по средствата ми?! Много се изисква наистина от един офицер и затова половината от бедните сред нас трябва да пропаднат, понеже не са в състояние да закрепят материалното си положение като офицери. И аз играх и изгубих. Откъде ще намеря да заплатя петте хиляди рубли, които дължа на граф Мершински и за които дадох честната си дума? Трябва да я удържа.“

Замислен, младежът допря челото си до студеното стъкло на прозореца.