Мъртвите сибирски полета

— Да, вашият Владимир. Той още като дете ме интересуваше, даже и като порасна не го забравих. Аз исках да ви докажа това, но вие винаги отказвахте. Вие не ми позволихте да взема участие в неговото възпитание, а сама правехте това. Когато Владимир завърши гимназия, аз ви помолих да го дадете при мене в моята къща, но вие ми казахте, че желаете да му дадете друга професия. Аз не мога да разбера как му разрешихте да стане офицер. Вие знаете, че аз съм откровен човек и казвам това, което е на сърцето ми. Офицерският живот е много скъп. Те трябва да се обличат добре, а заплатата им е малка. Още повече че те обичат да играят на комар — според мене вие направихте лош избор за един млад човек. Аз не искам да ви разубеждавам, но жал ми е, че не му създадохте друга, по-скромна професия.

— Вие имате право, господин Еферсон. Възпитанието на Владимир ми коства много труд и много мъчно се реших да го дам във военното училище, но това пожела сам той и аз не успях да го разубедя. Едно вътрешно чувство го привличаше към военната служба, за да служи на отечеството си.

— Това е много добре, любезна госпожо, но ако утре се отвори война, той ще трябва да бъде в редовете на войската с риск за живота си. Не е още късно да отклоните вашия син — да хвърли сабята и да се залови за перото, като дойде в къщата на „Еферсон и сие“. Тука го очаква по-бляскава кариера. Признавам, нахално е от моя страна да настоявам за това. Аз нямам наследник, госпожо, и ще ми бъде много драго, ако един ден, когато склопя очи, имам един човек, на когото на драго сърце бих оставил къщата си. Винаги съм мислил, че този човек ще бъде Владимир.

— Вие сте много добър, господин Еферсон.

— Аз изпълнявам само своя дълг — отвърна Еферсон. — Сега — на въпроса.

— Няма нужда да се връщаме на този въпрос, понеже доста го обсъждахме.

— Как, нима ние ще трябва да се разделим, понеже професията на Владимир не ви позволява това?

— Това е единствената причина — каза Елисавета, — понеже не прилича на една майка на гвардейски офицер да бъде книговодителка.

— Как, нима майката на един гвардейски офицер не може по честен начин да се препитава? — каза Еферсон, като стана от мястото си.

— Да, така е. Моят син не може да бъде офицер, ако аз остана книговодителка при вас! Ние двамата решихме това. Не знам как полковият му командир е научил за това и предложил на моя син или аз да напусна книговодството, или той — офицерството.

— И вие навярно ще напуснете службата си, за да се жертвувате за него?

— Това е дълг на майката.

Англичанинът се приближи до един прозорец и започна да чука по стъклото.

— Как мислите да посрещате нуждите си? — попита той. — Надявам се, че не ще ми се разсърдите, ако аз, като ваш приятел, ви питам това.

— Не бих казала другиму това, господин Еферсон, но на вас ще кажа, понеже можете да ми бъдете приятел в сиромашията ми. Предложена ми е помощ, която трябва да предпочета пред тази, която вие ми предлагате. Това предложение ми е направено от една жена, която има добър приход от собствения си замък. Тя ме кани при себе си и затова мисля да напусна Петербург.

Еферсон стана сериозен.

— Наистина ли мислите да напуснете Петербург?

— Принудена съм, тъй като една бедна майка не може да отговаря на положението, което заема синът й в обществото.

— Знам, че не мога да променя решението ви, но въпреки това трябва да ви помогна. Аз съм човек, който не може да ласкае. Ще ри съобщя това, което толкова години съм таил в сърцето си. В продължение на толкова години, госпожо, аз не само съм ви уважавал, а съм ви… обичал.

Елисавета поруменя.

— Да, аз ви обичах — продължи англичанинът, — но нямах смелостта да изповядам това. Аз съм човек богат, милионер и съм много уважаван.

— Това е истина — отвърна Елисавета.

— Аз ви обичам и бих искал да ми станете жена. Това исках да ви изповядам преди 15 години, но забелязах, че вие обичахте другиго. Това разбрах от държането ви и от изражението на вашите очи.

— Да, господин Еферсон, това е вярно, вие сте добър психолог.

— Това бе отдавна — каза Еферсон. — Изминаха цели 17 години. И аз вярвах, че за толкова време раните ви ще зараснат и вие ще можете да станете моя жена. Виждам, че вие сте безпомощна жена и имате нужда от подкрепа. Желая да бъда ваш защитник, докато сте жива. Вашият син е пораснал и си има вече професия. Сега…

— Благодаря ви — прекъснато Елисавета, като въздъхна дълбоко и подаде ръката си. — На мое място всяка жена щеше да се почувствува щастлива, обаче аз не мога да ви стана жена.

— Защо не можете, госпожа Рошинска?

— Защото ми предстои едно велико дело. Моят живот е посветен на една цел, за която и живея. Вие, господин Еферсон, ще ми позволите да си отида и вярвам, че не ще ми се сърдите, защото така трябва да бъде!

— Аз ви позволявам това, но при едно условие, а именно — когато имате нужда от приятелска помощ, ще се обърнете към мене.

— Обещавам — каза Елисавета и като се сбогува с Еферсон, напусна стаята.