Мъртвите сибирски полета

Ето вече цяла седмица, откакто Елисавета се намираше в бащината си къща. Баща й ставаше от ден на ден все по-щастлив и си играеше с Владимир. С него той обиколи цялата местност. Много му бе приятно да отговаря на въпросите на внучето си.

Елисавета изглеждаше щастлива. Но добрият психолог би прочел по лицето й, че тя страда в душата си.

Когато оставаше сама, тя често въздишаше. Много често искаше да започне разговор за изгубения си брат, обаче всяко напомняне за Хуго променяше настроението на стареца, който й заповядваше никога да не изговаря името му. Елисавета не се отчайваше, тя започваше отново:

— Защо не му простиш, татко, както прости на мене!

— Защото ти не си сторила престъпление. Ти послуша сърцето си, а той… Да не говорим за него!

— Няма ли никога да му простиш?

— Никога! — отвърна Пал.

— Бедният Хуго, бедният ми брат!

Едип ден Пал каза на Наталия, че ще пътува, затова да му приготви пътната чанта.

— Ще трябва да замина, мило дете, важни работи ме заставят да замина за Рига.

— Не ще ли вземеш и мене със себе си? — намеси се Елисавета в разговора им.

— Не, дъще, трябва сам да отпътувам. Моето заминаване е свързано с една тайна: аз завещах всичкия си имот за благородни дела, обаче сега, когато се върна, ще отида да променя завещанието си. Не ще променя само това, което оставих на Наталия, останалото ще бъде твое и на детето ти.

— Много ти благодаря, татко, чувствувам се много щастлива, че ми прости.

Пал прегърна дъщеря си.

— Днес е много горещо, най-добре ще е да отложите пътуването си за утре.

— Аз не се плаша от времето — отвърна старецът. — Не знаете колко ме мъчи това завещание! Кой знае дали ще живея до утре! В такъв случай моята Елисавета и детето ще останат бедни.

След това всички си отидоха да спят.

Когато всички бяха заспали, Елисавета отвори прозореца на стаята си. Нощта бе чудесна.

„Трябва да бързам сега — каза си Елисавета. — Трябва да съобщя всичко на Хуго още тази вечер.“

Елисавета се забули с една кърпа и излезе от стаята. Тя се намери скоро на шосето и се отправи към близката гора. Вървеше по тясна пътека, докато стигна до един храст. Тук тя се спря и плесна три пъти с ръце. Показа се мъжка фигура.

— Ти ли си, Елисавета? — попита един мъжки глас.

— Да, аз съм, Хуго. Дойдох да ти съобщя нещо много важно. Татко ще замине утре за Рига, за да промени завещанието си, затова ела с мене веднага. Още тази вечер трябва да се свърши тази работа.

— Мислиш ли, че ще се реша да сторя това?

— Не ти остава друго. Ти ще дойдеш с мене вкъщи и когато утре заран се събуди, ще бъдеш край леглото му.

— Възможно е да се уплаши, щом ме види. И това може да му причини смърт.

— Ела с мене, моля ти се Никой досега не е умрял от радост.

Хуго се колебаеше.

— Уверен съм, че ще ме изпъди, но пак ще дойда с тебе.

Елисавета разказа из пътя на брат си, че баща им обича Владимир и че от известно време в къщата им се намира едно добро момиче Наталия.

Когато дойдоха до къщи, Хуго още веднъж се поколеба дали да прекрачи прага. Най-после влязоха вътре.

— Да вървим. Може би татко още не е заспал — каза Елисавета на Хуго, като го дръпна за ръката.

Те се доближиха до вратата и се увериха, че баща им не бе си легнал още. Той се разхождаше из стаята, като си говореше сам.

Елисавета потропа тихо на вратата.

— Кой е? — запита старецът.

— Аз съм, татко! Бих желала да говоря с тебе.

— Нима не си легнала още?

— Имам да ти кажа една радостна новина, татко, затова отвори ми по-скоро.

Старецът бутна резето с разтреперана ръка и Елисавета влезе вътре. Той забеляза, че Елисавета не бе сама в коридора.

— Ти не си сама, Елисавета, кой е с тебе?

— Човекът, който ще падне на колене пред тебе и ще те моли за прошка. Татко, моля те, не го изпъждай, остави го да влезе вътре! Не виждаш ли как стои, бедният, в тъмнината като някой просяк!

Лицето на стареца се промени. Той простря ръце и се разтрепера.

— Какво стори, Елисавета? Не знаеш ли, че като доведе този човек, ти заби нож в сърцето ми?

— Не, татко, аз извадих този нож. Татко, моля ти се, подай му ръката си и му кажи „добре дошъл“!

— Аз не мога да подам ръката си на крадец.

— Хуго е благороден човек — отвърна Елисавета. — Той го доказа с делата си. С риск на живота си той ме спаси.

Елисавета поиска да въведе Хуго в стаята, но баща им попречи.

— Не престъпвай прага ми, стой вън! Аз те проклех и се отрекох от тебе. Не ще потъпча думата си.

— Татко, заклевам се, че ти несправедливо ми даде тогава револвера. Ако се бях самоубил тогава, щеше да бъде без причина. Аз скочих от прозореца, защото не исках този грях да измъчва душата ти.

— Охо, това е само оправдание, страхливецо — каза тъжно старецът.

— Значи ти така ме приемаш в дома си? Но знай, старче, че ще се каеш за това някога.

— Аз никога не се разкайвам за това, което правя. Предварително обмислям всичко, затова махай се оттука! Не искам да съм в една къща с крадец!

— Ако някой друг, татко, ме наричаше така, знай, че щеше да ми заплати с живота си.

— Направи и това — отвърна старецът. — Разбойникът може да бъде и убиец — да убие и баща си!