Мъртвите сибирски полета

— Как си обяснявате това? Нима защото дъщеря ви е послушала гласа на сърцето си, е развратница?

— Не бих имал нищо против, ако тя вземеше за мъж и най-бедния човек. Но тя стана блудница, която очерни цялото семейство — стана държанка на един човек!

— Има ли деца от тази любов?

— Мисля, че има едно момченце.

— Къде е сега дъщеря ви?

— Аз сам не зная, но чакай, мисля, че е в сибирския затвор.

— В Сибир? — удиви се Котар. — Как позволихте това?

— Семейство Пал е достатъчно гордо, за да проси милост от царя.

— Мислихте ли, че вашата постъпка е горда, когато става въпрос за свободата на дъщеря ви? И вие останахте равнодушен? В такъв случай аз предпочитам да съм обикновен гражданин, тъй като у нас няма надмощие и гордост. Нека се върнем на въпроса. Ако някога вашата дъщеря пожелае да се върне в бащината си къща, ще я приберете ли?

— Никога не ще сторя това. Елисавета не съществува за мене, тя не е вече моя дъщеря.

— А вашият син? Къде остана той?

— Хуго можете да считате за крадец.

— Това не мога да разбера.

— Много просто — моят син е крадец и вагабонтин. Да не говорим за него. Моля ви, не казвайте никому за това.

— Ще мълча като гроб — обеща старият Котар.

Баронът стисна ръката му в знак на благодарност.

След няколко минути и двамата бяха около масата.

— Всичките ми движими и недвижими имоти са означени в тази книга. Моля ви, прегледайте ги добре.

След като нотариусът прегледа книгата, където беше означен имотът му, той не се сдържа и извика от учудване, че баронът е най-богатият човек в Курландия.

— Въпреки че съм тъй богат, малко са хората, които ще ми завидят. Но по-добре да пристъпим към работа.

— Аз имам готов документ, кажете само името на лицето, което ще получи наследството ви.

— Има ли наблизо някое благотворително заведение?

— Тук няма. Има само в Петербург.

— В такъв случай завещавам парите си на дома за превъзпитавате на развратни жени. Нека от тези пари се построи сграда, където ще се приютяват такива жени.

— А недвижимия си имот кому завещавате?

— Оставям го на Екатерининското дружество за превъзпитавате на развратниците.

След като продиктува всичко, старият барон се наведе над нотариуса, за да провери написаното от него.

— Виждате ли, драги приятелю — каза той, — при завещанието на наследството си съм се ръководил изключително от желанието да помогна на сина си и на дъщеря си.

— Господин барон, вие сте за съжаление.

След това Пал подписа документа.

Нотариусът се поклони и без да продума думица, сгъна документа за наследството:

— Ще ми позволите ли да си ида, господин барон?

— Както обичате. Щом като бързате, аз не искам да ви задържам — каза старият барон, след като се ръкува с Котар. — Но моля ви, почакайте една минута. Обещавате ли ми, че ще ме защитавате, когато хората ме обвинят в жестокост, понеже съм лишил децата си от наследство?

— Извинете, господин барон, но аз не ще мога да ви бъда полезен в тоя случай. Това, което направихте, е голяма грешка. Сега сбогом.

Нотариусът излезе.

„Той ме смята за безсърдечен — помисли си Пал. — Не знае какви мъки изпитах аз. Но по-добре ще бъде да не мисля повече по това. А какъв прекрасен ден е днес! Да изляза да се поразведря малко.“

След това той взе дебелия си бастун, сложи шапката си и отиде в градината. Оттам се запъти към гробищата. Спря се пред един мраморен паметник.

„Дали спътницата на моя живот, която почива тук, знае, че любимите й деца потъпкаха родителската обич? Щастлива си ти, честна ми жено, защото не си изпитала срама от ужасните постъпки на нашите деца! И аз скоро ще дойда при тебе.“

Старецът внезапно се обърна.

— Кой ме смущава в моите молитви? Чий глас повтаря моите думи?

Пал видя близо до себе си едно момиче. То бе облечено бедно, бе много изпрашено и изглеждаше, че идва от далечен път. То държеше една кърпа в лявата си ръка, а в дясната носеше букет цветя, който навярно бе взело от някой гроб.

— Смили се, Боже! — повтаряше то.

Старецът гледаше учудено лицето на момичето. Той не можеше да си спомни къде бе виждал това лице. То трябва да е било много отдавна. Фридрих Пал се приближи до момичето.

— Сигурно тук почива някой твой близък? Сълзите ти издават това.

Момичето само наведе глава.

— Аз едва си спомням за този, който почива тука — отговори момичето. — Всичко ми е като насън, защото съм била тогава много малка. Но един вътрешен глас ми казва, че той ми е бил всичко на света. Всичко, което имах едно време и което обичах, почива тук, в този гроб. И след толкова мъки и страдания дойдох да свърша живота си тука.

— Как, вие искате да умрете? Не знаете ли, че ще направите голям грях?

— Този, който е страдал колкото мене, не може да греши, господине, ако желае да умре. Аз нямам кой да скърби за мене.

— Как, вие сама ли сте?

— Съвсем сама, никого нямам на света.

— Нима имате кураж да вдигнете ръка срещу себе си?

— Защо не, господине? Всички, които обичах и които ме обичаха, не са вече живи. Има само един, но за него да не говорим, защото само произнасянето на името му ще смути лежащия в този гроб.

— А вие откъде идвате? — попита Пал.