Мъртвите сибирски полета

— Дете мое, мое мило дете! — казваше Елисавета на детето, като плачеше. — Колко много съм мечтала за тази минута. Ако бях имала десет живота, щях на драго сърце да ги дам за тази само минутка. Колко си пораснал! Колко красива е златната ти косичка!

Владимир се чувствуваше много добре в прегръдките на майка си.

— Какво виждам? Ти не си моят Владимир, ти не си мой син! Ти си Константин, който погуби моята младост, ти, който ме отдалечи от света, от баща и брат, ти ме погуби. Махни се от мене, аз те ненавиждам!

— Аз не съм лошо дете, майко. Този, за когото говориш, трябва да е лош човек.

— Какво ли е това? Каква е тази промяна? — попита Пал.

— Нищо — каза Бакунин, — тя е права, като ненавижда човека, който отне щастието и младостта й и я хвърли в ада, без да му е сторила нещо зло. Ти знаеш ли, че в лицето на племенника ти аз виждам отмъстителя, когото ние търсим?

Пал сърдечно стисна ръката на приятеля си.

— Ела, мило дете! — извика Елисавета, като дойде на себе си. — Въпреки че ти ми напомняш за големия грях на баща ти, аз те обичам, защото си мое дете. Знай, Бакунин, че от него ще направя човека, който ще отмъсти на онзи, който потъпка моята любов? Това ще бъде моята цел…

— Не е добре да се втълпява на малко дете омраза — каза Неандрович, като клатеше отрицателно глава. — Нека всичко се обърне за добро. Обещах на пустинника, че ще го възпитам в друга насока, обаче волята на майката е по-силна и аз отстъпвам.

— Не се тревожете, старче — каза Бакунин, като се обърна към свещеника. — Майката ще възпита сина си да преследва враговете и тираните на нашата родина и всичко, което е подло и низко. Сега, отче, ще бъдеш ли така добър да ни приемеш в своя дом за по-дълго време?

— Колкото обичате — отговори свещеникът.

XCV. В БАЩИНАТА КЪЩА

Осем часа далеч от Рига, в една чудесна долина близо до морския бряг се намира едно огромно имение, което от незапомнени времена принадлежи на семейство Пал. Друго такова имение нямаше в цялата околност.

Полетата бяха пълни с плодовити дървета, отрупани с плодове. Къщите в селото бяха чисто измазани, дворовете изметени. Навсякъде бе чисто. Къщата на господарите бе голяма, обаче изглеждаше доста стара. Жителите бяха със засмени лица, което показваше, че са доволни от господаря си.

Той изглеждаше на пръв поглед весел и човек би казал, че е напълно щастлив, но ако го запиташе някой, той му отговаряше:

— Не, приятелю, ти се лъжеш, като мислиш, че съм щастлив. Да, някога бях такъв, но това време отлетя. Докато бе жива жена ми и децата бяха при мене, бе съвсем друго…

Старият Пал бе днес в кабинета си. Срещу него бе седнал един възрастен човек с очила.

— Вчера получих писмото ви и ето ме — каза господинът.

— Благодаря ви, че дойдохте. Вие знаете, че сме стари приятели, господин нотариус.

Нотариусът стисна нежно ръката на приятеля си.

— Нека се заловим сега за работата — каза Пал, като започна да рови някакви книжа, от които извади един лист.

— Навярно сте ме викали относно вашето завещание.

— Да — отговори Фридрих Пал, като се заразхожда развълнуван из стаята. — Искам да направя завещанието си, затова ще обърнете голямо внимание, тъй като ще дойде време, когато ще се вдигне спор. Затова нека внимаваме.

Нотариусът намести добре очилата си.

— Първо, моля за имената на децата ви.

При споменаването на децата му Пал се намръщи.

— Защо ли пък мислите, че аз ще оставя имота си на децата си?

— За всеки, който има деца, те са на първо място.

— Да, но тези деца трябва да са честни и почтени. Затова моля да не ми напомняте за тях.

Старият нотариус потри ръце.

— Добре ли обсъдихте всичко това, господин барон? — каза той. — Защото това, което имате намерение да сторите, ще обиди вашия син и дъщеря.

— Син, дъщеря имах едно време, но се отказах от тях.

— Много добре. Едно време, когато са били непослушни, тогава сте имали право да се отказвате от тях, но можете ли да докажете, че не са се поправили? Откакто се познавам с вас и станахме приятели, има повече от 30 години, затова смятам за свой дълг да ви дам моите съвети по този въпрос. Постъпката ви не ми харесва, защото се отказвате от собствената си плът и кръв, която тече в жилите на вашите деца. Да предположим, че много са сгрешили, обаче трябва ли да накажете и техните деца, ако имат такива, поради греховете на родителите им? Ако почитате името Пал, трябва да живеете и да умрете като такъв, а не като някой обущар или шивач. Ако настоявате още да лишите собствените си деца от средства за живот, можете да повикате някой друг нотариус.

Старецът стана и тръгна да си отива, но Пал го спря:

— Ти ще останеш, драги приятелю, и ще чуеш как моите деца опетниха честта ми. Вие, който познавате моята дъщеря, моята любима Елисавета, ако знаете днес на какво прилича, щяхте сам да се отвратите. Ако знаехте каква развратница е тя, тогава не бихте ме осъждали.

Пал имаше да каже още нещо, но изнемощял се отпусна на канапето.

— Желаете ли чаша вода?

— Няма нужда, всичко ми премина, споменът за моите деца ме потресе.