Читаем Мъртвите сибирски полета полностью

Тимур ефенди едва се спаси от пожара, подпомогнат от един храбър негър. Той въздишаше тежко и се окайваше за загубата на своите жени. Виковете му от скръб по Мирза достигнаха до двамата бегълци, които ускориха бягството си.

— Да бягаме, защото те са десет срещу един — каза Бакунин.

Качиха Елисавета на кон, те също възседнаха другите коне и се втурнаха в галон към планините.

Пътят бе труден, но въпреки това те стигнаха благополучно до Алтайските планини. Там се разделиха с Мортиго, а Пал, Елисавета и Бакунин продължиха пътя си.

— За да постигнем мечтата си, нека побързаме към Долината на блаженството.

XCII. В ДОЛИНАТА НА БЛАЖЕНСТВОТО

Из целия път Бакунин подканваше другарите си да бързат, за да стигне по-скоро до завещаното му от Фалиери богатство. Въпреки това той бе принуден да се спира понякога, защото Елисавета бе много уморена от дългия път.

В едно село беден арменец им оказа своето гостоприемство срещу добро възнаграждение.

Още същата вечер при арменеца те чуха, че той се кара с един доста възрастен човек.

— Аз не ще ти заплатя — каза този човек, който бе облечен с унгарски дрехи, — защото не удържа думата си.

— Нима не ви почаках? — каза арменецът.

— Нали се бяхме разбрали, че по време на престоя ми тука няма да приемате никакви други гости.

— Нима можех да им откажа?

— Не ми се представяй като добродетелен човек и с меко сърце — отвърна му старият човек, който говореше добре руски. — Аз не скрих от тебе, че съм руски бежанец и че дойдох при тебе, за да не ме уловят. Кой може да ме убеди, че тези хора не са шпиони?

— Не, те не са шпиони, а пътници, които идат от далечни страни и на които им правим голямо добро, като ги прибираме да си починат.

— За дълго ли мислят да останат тук?

— До утре. Утре рано ще продължат пътя си.

— До утре? Тогава добре, само ми кажи къде си им дал място за спане?

— Долу в колибата — отговори домакинът.

— Аз ще трябва сам да видя кои са — каза комедиантът и се примъкна до колибата да подслуша.

За да скрие следите си от полицията, той бе избягал първо в Астрахан, но понеже и тука не бе сигурен, той избяга от Тифлис.

Тази нощ на Бакунин и Пал никак не им се спеше, Бакунин разказваше на Пал тайната за богатството на Фалиери, което се канеше да вземе на другия ден. Между другото той му разправи за мъчнотиите, които ще имат.

— Пътят е точно определен — каза Бакунин. — И ако малко се отклоним от него, ще отидем в пропастта. Другото е, че там живеят много змии, които излизат нощно време от дупките си и горко му, който се намери в долината.

Комедиантът слушаше внимателно всичко, което разказваше Бакунин на Пал. Той дори намисли как да отиде в Долината на блаженството преди тях.

Когато се увери, че Пал и Бакунин спят дълбоко, той отиде в стаята си, взе едно шише със зелена течност. После влезе в конюшнята и сина в устата на всичките коне от тази течност.

Не след дълго и конете паднаха мъртви.

„Аз отрових конете! — засмя се комедиантът демонично. — Те не ще могат да отидат в Долината на блаженството, където се намира грамадното богатство на абат Фалиери.“

Той отиде бързо до дървото, където бе вързан един кон. Възседна го и се отправи към Долината.

Слънцето бе високо, когато Бакунин се събуди, стана от леглото си и събуди и Пал. После отидоха да кажат на Елисавета да бърза.

— Предчувствувам, че нещо ще ни се случи в Долината.

Пал отиде в малката стаичка, където намери Елисавета готова.

— Добре направи, че дойде, братко — каза Елисавета, като видя брат си. — Чувствувам се много отпаднала и като че ще ме втресе.

Изведнъж се чу внезапен вик от конюшнята.

Пал се обърна и видя Бакунин, който тичаше към него.

— Мамя ли се или не, не зная — каза Бакунин на Пал. — Конете са умрели. Изглежда, че са отровени.

В същото време и домакинът дотича и каза, че и неговото муле е отровено.

— Изглежда, че някой ни е подслушвал, като сме говорили за богатството на Фалиери. Навярно той е отровил конете, за да попречи на пътуването ни. Кой ли ще си е позволил такова пешо?

— Аз ще ви кажа кой е този — каза домакинът, като разправи на гостите за комедианта.

— Той е значи Андрей Ягодкин — каза Бакунин учудено. — Аз ще ти дам да разбереш! Ти ще заплатиш с главата си. Моля ви, може ли да се намери тука някой кон? — запита той домакина.

— Ще помоля съседа, който, надявам се, срещу добро възнаграждение ще ви даде коне за няколко дни.

Бакунин се обърна към другарите си и им каза, че ще се върне след два дни.

— Нима ще отидеш сам? — попита Пал.

— Това е най-разумното. Сега прощавайте, приятели, и довиждане.

След един час, с пушка на рамо, възседнал кон, той бързаше към Долината на блаженството.

Слънцето бе вече залязло, когато Бакунин пристигна в Долината на блаженството. Спря се за миг, за да се полюбува на хубавата гледка, която му се откри в тая долина. Той бе забравил, че на двадесетина крачки от него се намираше Андрей Ягодкин, който бе дошъл един час по-рано.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Люди как боги
Люди как боги

Звездный флот Земли далекого будущего совершает дальний перелет в глубины Вселенной. Сверхсветовые корабли, «пожирающие» пространство и превращающие его в энергию. Цивилизации галактов и разрушителей, столкнувшиеся в звездной войне. Странные формы разума. Возможность управлять временем…Роман Сергея Снегова, написанный в редком для советской эпохи жанре «космической оперы», по праву относится к лучшим произведениям отечественной фантастики, прошедшим проверку временем, читаемым и перечитываемым сегодня.Интересно, что со времени написания и по сегодняшний день роман лишь единожды выходил в полном виде, без сокращений. В нашем издании воспроизводится неурезанный вариант книги.

Герберт Джордж Уэллс , Герберт Уэллс , Сергей Александрович Снегов

Фантастика / Классическая проза / Космическая фантастика / Фантастика: прочее / Зарубежная фантастика
Пнин
Пнин

«Пнин» (1953–1955, опубл. 1957) – четвертый англоязычный роман Владимира Набокова, жизнеописание профессора-эмигранта из России Тимофея Павловича Пнина, преподающего в американском университете русский язык, но комическим образом не ладящего с английским, что вкупе с его забавной наружностью, рассеянностью и неловкостью в обращении с вещами превращает его в курьезную местную достопримечательность. Заглавный герой книги – незадачливый, чудаковатый, трогательно нелепый – своеобразный Дон-Кихот университетского городка Вэйндель – постепенно раскрывается перед читателем как сложная, многогранная личность, в чьей судьбе соединились мгновения высшего счастья и моменты подлинного трагизма, чья жизнь, подобно любой человеческой жизни, образует причудливую смесь несказанного очарования и неизбывной грусти…

Владимиp Набоков , Владимир Владимирович Набоков , Владимир Набоков

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века / Русская классическая проза / Современная проза