Мъртвите сибирски полета

Той вървеше край железопътната линия по същия път, по който старият Торгоев беше минал преди малко.

Забеляза го по фенерчето. Като го видя близо до себе си, той притисна брадвичката по-силно.

Изведнъж се спря. Старецът бе на десет крачки от него.

— Кой е там по линията? Какво търсите? — извика старецът.

— Аз съм — каза Кардов, — не ме ли познаваш?

— Не виждам добре, тъмнината е голяма, затова елате по-насам.

Кардов се приближи.

— Но защо сте тука, аз мислех, че спите?

— Така е, но се събудих внезапно и като видях, че съм сам, уплаших се много. Не виждате ли колко треперя, затова и взех брадвичката.

— Брадвата ли? Аз толкова години живея тука и нищо лошо не ми се е случвало.

— Толкова се уплаших, че едва държа брадвата — каза Кардов.

— Обзалагам се, че не ще можете да вдигнете брадвата до главата си — каза старецът, като се смееше.

— Мога — отвърна Кардов, издигна брадвата и удари стареца по главата.

Торгоев падна на земята. Бедният, изговори още нещо и издъхна.

„Разчистих сметката си с този, добре ще е и с другия да свърша така! Бързо ще облека неговия шинел и ще нахлупя неговата шапка, за да не ме познаят.“

После взе мъртвия и го занесе под едно дърво.

„Сега динамита!“ — каза си Кардов и изтича към бараката.

Той извади един пакет, който постави на релсите така, че колелата да го прегазят. После се обърна още веднъж и се върна в колибата.

„Сега ще видим, царю Александре, кой от нас ще бъде по-силен! Знай, че Кардов е опасен неприятел!“

Пакетът бе на мястото, където го бе турил Кардов.

Тренът бе на четвърт час далеч от това опасно място. Той хвърчеше с голяма бързина в тъмнината. Целият трен бе само от локомотив и други два вагона. В единия вагон бяха императорът, неговият изповедник и адютант от гвардейския полк.

Във втория вагон имаше стотина офицери, които бяха готови да се жертвуват за царя. Царят играеше шах с изповедника, който владееше твърде добре тази игра и постави царя в безизходно положение.

— Ти пак ме надви, Евстатий — каза императорът, като се смееше.

— Това за мене е голямо щастие, тъй като никой не е надвивал цар Александър.

— Ти забравяш нихилистите, които ще ме победят — каза императорът, като се засмя тъжно.

— Нека Бог ви пази, Ваше Величество!

Императорът не отговори нищо, а стана и почна да се разхожда из вагона.

— Колко е часът?

— Четири без няколко минути — каза адютантът.

— Скоро ще се видят кубетата на църквите в Москва.

— След малко ще сме в Москва — каза Евстатий. — Трябва да благодарим, че пътуването ни излезе благополучно.

Изведнъж локомотивът издаде особен сигнал и началникът на трена извика високо.

Всички във вагоните станаха.

— Какво има? — извика императорът.

Тренът спря.

— Да не сме на някоя гара? — каза Александър, като изтича до прозореца.

В същата минута началникът скочи от трена и като зае служебна поза пред императора, му каза, че причината за спирането на влака бил един човешки труп на линията.

— Човешки труп? — запита учудено царят.

— Една жена, Ваше Величество, която турила нарочно главата си да я отсече тренът.

— Отдръпнахте ли я?

— Изпратих двама от служителите да я вдигнат.

— Доведете я тука да я видя — каза императорът, като излезе от вагона.

След малко всички се събраха под едно дърво и само гласът на императора се чуваше.

Нека се върнем няколко минути по-рано, в момента, когато Кардов остави пакета на релсите.

Когато Кардов се върна в бараката, от близкия храсталак се показа една млада женска фигура. Това бе великата княгиня Хела, която цяла Русия търсеше. Тя беше избягала от лудницата, където я бе завел свещеникът Неандрович по желание на пустинника. Лудницата бе затворена. Доктор Калчев сам бе полудял. Колегите му, които констатираха болестта, казаха, че лудостта е следствие на падане от стълбата! След това не бе възможно по-нататъшното съществуване на болницата и когато пренасяха болните в друга болница, Хела избяга.

Тя тичаше по шосето, докато стигна до трупа на пазача. Като бутна трупа, ужасно се изплаши.

— Кръв, кръв! — извика тя и коленичи до трупа. — Това е великият княз, това е Константин. Трябва да са убили него вместо мене, понеже не са могли да ме намерят. Константни е мъртъв и аз не трябва да живея повече — каза тя и изтича към железопътната линия.

Щом стигна до линията, много се зарадва. Тренът не бе още минал.

— Ето, тренът иде, моят годеник пристига! Приеми ме в обятията си!

После тя положи главата си на релсите. Тренът летеше с голяма бързина. Чуваше се вече тътенът на колелата. Влакът бе само на 30 крачки от нещастницата. Между нея и влака се намираше пакетът с динамита.

Машинистът случайно погледна, видя лежащата Хела и моментално спря влака.

Служащите по заповед на началника на трена отмахнаха Хела настрана. Един от прислужниците донесе свещ.

— Ранена ли е някъде? — запита императорът.

— Никак, Ваше Величество.

— Да не е отровена?

След като императорският лекар прегледа болната, каза на царя, че тя ще се свести.

Императорът погледна припадналата и изведнъж се отдръпна.

— Сънувам ли или това е същото лице! Тази жена е… великата княгиня Хела — каза Александър II.