Читаем Мъртвите сибирски полета полностью

Вечерта, когато се мръкна, Бакунин, Пал и Мортиго влязоха в градината на Тимур ефенди. Около градината имаше ров, пълен с вода. Един подир друг и тримата преминаха водата.

Щом стигнаха до стената, те пробиха с голяма мъка една дупка.

— Сега — каза Бакунин на Пал — трябва сам да отидеш. Нека Бог ти помогне! Ние ще те чакаме тука.

Без да каже нищо, Пал стисна ръцете на приятелите си и се промуши през дупката. Той стигна до басейна е водата. Водата не бе дълбока — достигаше до колене. Толкова тъмно бе, че не можеше пръст да се види. Пал достигна до няколко железни тръби, в които течеше вода. Той се приближи до стълбите на къщата. Извади ножа си, преди да почне да се качва по тях.

„Ако се случи нещо лошо и трябва да умра, не ще се предам така лесно.“

Щом се изкачи по стълбите, той влезе в една тъмна, но добре наредена стая. Като излезе оттам, озова се в един дълъг коридор, който слабо се осветяваше от висящо кандило. Нямаше никого в коридора. Той се спря пред една вратичка и почна да се ослушва. Чу правилното дишане на Елисаветиния пазач, въоръжен със сопа.

Пал влезе полека в стаята и без да иска, стъпи на гърдите на пазача, който го загледа плахо, пробуден от сън.

— Казвай скоро къде е Мирза или ще те убия! Ще казваш ли? — извика Пал, като го раздруса.

— Не смея, защото Тимур ще ме убие.

— Ако не ми кажеш, аз ще те убия.

— Красивата робиня Мирджа, рускинята, се намира в съседната стая.

— Има ли друг някой там?

— Само един роб.

— Да не лъжеш? — извика Пал.

Робът го погледна така жално, че Пал нямаше нужда от повече уверения. Не искаше да го убие, само свърза ръцете му и запуши устата му с кърпа.

След това той се отправи към посочената от негъра стая. Вратата не бе заключена, той отвори тихо и влезе. Стаята бе осветена от едно кандило.

Пал се учуди, като погледна леглото, което се намираше в тази стая. На копринената постелка лежеше сестра му, която той толкова отдавна не бе виждал. Стори му се, че лежащата бе най-красивата жена на света.

Пал се приближи полека. Когато искаше да простре ръце, за да я прегърне и да я повика, той видя един негър, изтегнат на пода. До него имаше дълга пушка.

Пал искаше да стори с него, каквото и с първия, но той сграбчи пушката. Пал нямаше време за губене. Той промуши гърдите на негъра, който въздъхна и падна на земята.

Елисавета се стресна от съня си.

— Какво става тука? — извика уплашена тя.

— Тихо, сестро, аз съм — каза Пал.

— Хуго, ти ли си? — извика тя и падна в прегръдките му.

— Позна ли ме, Елисавета?

— Сънувам ли или наистина си ти, Хуго? Ти си дошъл да ме спасиш, нали?

— Да! Само бързай, нямаме време да се разговаряме сега, времето ни е скъпо. После ще си приказваме за всичко.

Пал я улови за ръцете и излезе от стаята.

Лежащият негър ги гледаше с изцъклен поглед, но Хуго не му обърна внимание.

Те пристигнаха благополучно до първия басейн.

— Как е татко? — попита Елисавета.

— Татко ли? Не зная — не ме питай, гледай сега да се спасиш.

След малко се чу гласът на роб, който викаше господаря си да улови крадците.

Всички в къщата станаха.

— Напред! — извика Пал. — Трябва да бягаме в градината, където ни чакат приятелите.

Колкото и да бързаше, Пал не можеше много да напредва, понеже товарът не му позволяваше.

Измина доста време, докато намери изхода, защото бе много тъмно.

Същата нощ Тимур ефенди още не беше си легнал. Той седеше на писалището и пресмяташе годишните си приходи и разходи.

Той стана от масата и почна да се разхожда из стаята.

— По дяволите, тази година имам дефицит от 3000 рубли — каза Тимур и затвори книгата със сметките. — Днес съм лошо разположен. Ще отида при Мирза, това не ще й бъде никак приятно и ще ме отблъсне, но този път нищо не ще й помогне.

Той взе едно фенерче и излезе от стаята.

Навсякъде беше тихо — като че никой не живееше там. Когато богатият персиец пристигна до харема си и се канеше да вдигне завесата, чу глас, който викаше за помощ. Той се уплаши много и от страх изпусна фенерчето, което носеше, на земята. То се счупи на парчета, а газта в него се подпали и запали завесата.

След малко цялата сграда пламна.

— Пожар, пожар! — викаше Тимур и изтича в харема.

От виковете на Тимур настана паника: жените тичаха уплашени в разни посоки.

— Бързо отворете тръбите, за да се пусне водата! — извика Тимур.

Заповедта бе веднага изпълнена.

Когато Пал и Елисавета стъпиха в басейна, те почувствуваха, че водата все повече се увеличава. Стигаше до гърдите им.

Пал отчаян гледаше как водата расте.

— Ние сме загубени, Елисавета — каза той.

— Загубени? Нима ще умрем?!

— За да не паднеш пак в ръцете на този персиец, аз ще те убия.

— Това ще е по-добре за мене — отговори Елисавета, като разкри гърдите си.

Той целуна сестра си и когато издигна ножа, за да я прободе, почувствува, че водата е почнала да намалява. Понеже пуснатата вода бе много, тя проби едно място, откъдето започна да изтича и след малко стигна до колене.

В светлината на пожара Пал можа да види изхода и след малко и двамата бяха там.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Люди как боги
Люди как боги

Звездный флот Земли далекого будущего совершает дальний перелет в глубины Вселенной. Сверхсветовые корабли, «пожирающие» пространство и превращающие его в энергию. Цивилизации галактов и разрушителей, столкнувшиеся в звездной войне. Странные формы разума. Возможность управлять временем…Роман Сергея Снегова, написанный в редком для советской эпохи жанре «космической оперы», по праву относится к лучшим произведениям отечественной фантастики, прошедшим проверку временем, читаемым и перечитываемым сегодня.Интересно, что со времени написания и по сегодняшний день роман лишь единожды выходил в полном виде, без сокращений. В нашем издании воспроизводится неурезанный вариант книги.

Герберт Джордж Уэллс , Герберт Уэллс , Сергей Александрович Снегов

Фантастика / Классическая проза / Космическая фантастика / Фантастика: прочее / Зарубежная фантастика
Пнин
Пнин

«Пнин» (1953–1955, опубл. 1957) – четвертый англоязычный роман Владимира Набокова, жизнеописание профессора-эмигранта из России Тимофея Павловича Пнина, преподающего в американском университете русский язык, но комическим образом не ладящего с английским, что вкупе с его забавной наружностью, рассеянностью и неловкостью в обращении с вещами превращает его в курьезную местную достопримечательность. Заглавный герой книги – незадачливый, чудаковатый, трогательно нелепый – своеобразный Дон-Кихот университетского городка Вэйндель – постепенно раскрывается перед читателем как сложная, многогранная личность, в чьей судьбе соединились мгновения высшего счастья и моменты подлинного трагизма, чья жизнь, подобно любой человеческой жизни, образует причудливую смесь несказанного очарования и неизбывной грусти…

Владимиp Набоков , Владимир Владимирович Набоков , Владимир Набоков

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века / Русская классическая проза / Современная проза