Читаем Мъртвите сибирски полета полностью

— Петстотин рубли, Бакунин — извика войводата Чернински.

— Пукната пара не ви давам — каза Бакунин, като се прицели в средата на разбойниците. Двама от тях паднаха на земята.

— Какво направи, Бакунин? Въпреки голямото си желание, сега не съм в състояние да те спася, понеже съм сам. Ти сам си стори това зло — каза войводата.

Няколко от разбойниците се втурнаха веднага към Пал и Бакунин и ги вързаха за едно дърво. Те не обърнаха никакво внимание на Елисавета.

Тъкмо когато четирима от тях вдишаха пушките си и ги насочиха към вързаните Пал и Бакунин и се готвеха да стрелят, неочаквано от храсталака се показа един представителен човек, който с висок глас извика:

— Долу пушките и всички по местата си!

— Възможно ли е? — извика Чернински. — Наистина ти ли си, Кал Ахмед, войводо?

— Да, аз съм — отговори непознатият, като подаде ръка на Чернински. — Вярвам, че ще освободиш тези хора, въпреки че аз не съм ваш водител.

Като чуха името на Кал Ахмед, всички до един го поздравиха.

Бакунин и Пал бяха развързани. Чернински се погрижи да се приготви добро ядене, с което всички се подкрепиха.

— Наистина ли, Кал Ахмед, ти не си вече горски цар? — попита Бакунин.

— Аз съм слуга на великия княз — отвърна Кал Ахмед, като се доближи до него.

— Как се чувствуваш сега?

— Да кажем — добре. Аз се заклех, че вече никога не ще стана разбойник, а ти знаеш, че Кал Ахмед удържа клетвата си.

— Всеки честен човек трябва да държи на думата си — каза Бакунин, като си чукнаха чашите.

Бакунин помоли Кал Ахмед да му намери удобно място за болната. Той му посочи къщата на свещеника Неандрович. След половин час и четиримата се озоваха там.

— Кой е? — запита свещеникът в отговор на почукването.

— Аз съм — каза Кал Ахмед. — Толкова ли скоро ме забрави? Аз не съм вече старият Кал Ахмед, а човек честен и почтен. Водя ти една болна жена, която, вярвам, ще прибереш у дома си.

Свещеникът отвори вратата и всички влязоха вътре.

— Нека бъде благословено идването ви в моя дом — каза набожно свещеникът.

Едно малко дете дойде насреща им.

— Кои са тези? — извика то, като видя, че вкъщи има чужди хора.

— Тихо, драго дете, това е една болна жена, която ти ще обикнеш.

— Аз ще я обичам, отче — каза малкото.

В същата минута Елисавета извика ненадейно и се спусна към детето. Бакунин и Пал едва я задържаха.

Всички останаха учудени от станалото и гледаха с изненада Елисавета, без да разбират причината за нейния трогателен вик.

XCIV. НАЙ-ПОСЛЕ СЕ СЪБРАХА

След един час Пал и Бакунин бяха в стаята на свещеника. Пал беше взел детето и го милваше по къдравите косички.

— И да нямахме никакви други доказателства, той толкова прилича, особено по изражението на очите, та никой не може да се усъмни, че това е Владимир. Детето, което държа на коленете си, е моят племенник!

— И аз съм убеден в това, защото всичко се потвърждава от разказа на свещеника. Най-после това не е тайна, важното е, че намерихме Владимир и че ще можем да го върнем на майка му!

— Бедната майка — каза свещеникът, — тя лежи тежко болна, но аз вярвам, че като й покажем детето, ще оздравее. Мисълта само, че собственото й дете се намира при нея, ще й върне здравето. Вземете детето и елате с мене.

Пал улови малкия Владимир за ръката и тръгнаха след свещеника. Той каза на Владимир, че болната жена е неговата майка.

— Заведете ме тогава при нея — каза детето. — Добрата Симонова много често ми е разказвала хубави неща, които майката прави за своите деца!

Въодушевено, детето започна да вика високо: „Майко!“ — и никой не го спираше.

— Така, дете мое — рече Пал, когато влязоха в стаята. Там бе съвсем тихо. Елисавета лежеше на леглото, Симонова стоеше до нея.

Тримата се приближиха до леглото.

Бакунин припомни на Пал да не отлага и затова той каза на Владимир да вика, колкото можеше: „Майко, събуди се, стани!“ Владимир гледаше радостно лежащата жена и изведнъж я прегърна и извика:

— Мамо, аз съм тука, стани!

Тишината в стаята се наруши само от сладките думи на Владимир.

Болната не помръдна. Тя не чу думите на детето си.

Владимир много се бе привързал към тази жена и без да чака покапа, още по-силно прегърна майка си.

Отчаян вик излезе от гърдите на Елисавета, която се надигна и стана.

— Сега ще видим как ще мине кризата — пошепна свещеникът на Бакунин.

Само няколко думи, произнесени от детето, бяха достатъчни да събудят болната от тифузния дълбок сън.

— Мамо, мамо, колко си добра! Ти ме послуша, нали?

На бледото лице на Елисавета се показа слаба червенина. Без да продума, погледна Владимир, после разтри челото си и улови детето за ръката. Притисна го силно до гърдите си и го обсипа с безброй целувки.

Свещеникът коленичи, за да благодари на Бога за това, че бе спасил нещастната жена от болестта. Бакунин и Пал обърнаха глави, за да не гледат тази жена, която толкова ги бе разчувствувала. Само Симонова стоеше до леглото й.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Люди как боги
Люди как боги

Звездный флот Земли далекого будущего совершает дальний перелет в глубины Вселенной. Сверхсветовые корабли, «пожирающие» пространство и превращающие его в энергию. Цивилизации галактов и разрушителей, столкнувшиеся в звездной войне. Странные формы разума. Возможность управлять временем…Роман Сергея Снегова, написанный в редком для советской эпохи жанре «космической оперы», по праву относится к лучшим произведениям отечественной фантастики, прошедшим проверку временем, читаемым и перечитываемым сегодня.Интересно, что со времени написания и по сегодняшний день роман лишь единожды выходил в полном виде, без сокращений. В нашем издании воспроизводится неурезанный вариант книги.

Герберт Джордж Уэллс , Герберт Уэллс , Сергей Александрович Снегов

Фантастика / Классическая проза / Космическая фантастика / Фантастика: прочее / Зарубежная фантастика
Пнин
Пнин

«Пнин» (1953–1955, опубл. 1957) – четвертый англоязычный роман Владимира Набокова, жизнеописание профессора-эмигранта из России Тимофея Павловича Пнина, преподающего в американском университете русский язык, но комическим образом не ладящего с английским, что вкупе с его забавной наружностью, рассеянностью и неловкостью в обращении с вещами превращает его в курьезную местную достопримечательность. Заглавный герой книги – незадачливый, чудаковатый, трогательно нелепый – своеобразный Дон-Кихот университетского городка Вэйндель – постепенно раскрывается перед читателем как сложная, многогранная личность, в чьей судьбе соединились мгновения высшего счастья и моменты подлинного трагизма, чья жизнь, подобно любой человеческой жизни, образует причудливую смесь несказанного очарования и неизбывной грусти…

Владимиp Набоков , Владимир Владимирович Набоков , Владимир Набоков

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века / Русская классическая проза / Современная проза