Мъртвите сибирски полета

— От Петербург, и то пеша. Навсякъде срещах добри хора, които ми даваха своето гостоприемство и ме поддържаха. Понеже разбираха, че аз отивам на бащиния си гроб, всички ме посрещаха добре.

— На гроба на баща си ли, казахте вие? Значи този, който почива тук, е вашият баща?

— Да, това е той. Той живееше на село.

— А как се казва баща ви? — попита Пал, като хвана момичето за ръка.

— Аз се казвам Наталия Кардова.

Фридрих Пал се изненада.

„Това е игра на съдбата“ — помисли си той и се приближи до момичето.

— И така, значи вие сте дъщеря на доктор Кардов, който живееше тук? Да, аз се сещам за малката Наталия, която някога заточиха с майка й.

— Тя почива в Сибир, където след много мъки предаде Богу дух.

— А онзи несретник, който хвърли майка си в това нещастие, какво прави?

— Иван ли? Не, той не е вече директор на петербургската полиция. Говорят, че бил заточен в Сибир.

— Бог справедливо го е наказал. Дори баща му от гроба би го проклел.

— Моля ви, на колене ви моля, тук, на това място, не споменавайте името на Иван.

— Да, нека го оставим него. Сега да говорим за тебе, Наталия. Ти вече не ще бъдеш сама и изоставена от хората. Виждаш ли онази къща, която се издига над другите? Там ще дойдеш да живееш и ще подслаждаш последните дни от живота ми като моя дъщеря. Ще дойдеш ли, дете мое?

— О, как да ви благодаря за тази добрина, която ми правите? — каза Наталия, като коленичи пред Пал.

Старият барон повдигна момичето, прегърна го, целуна го и го заведе в своята къща.

От този ден той вече не беше умислен, както по-рано. Радваше се на момичето, което четеше желанието в очите на стария.

Наталия беше щастлива, защото не беше вече сама и отритната. Старият Фридрих Пал също беше щастлив. Той, който отбягваше по-рано хората, сега ходеше навсякъде с Наталия — по вечеринки, на лов. Когато бяха вкъщи, Наталия му четеше, а той слушаше.

Пал й разправяше пък за миналия си живот, но никога не споменаваше името на дъщеря си или на сина си. И Наталия, от своя страна, беше внимателна — тя също не споменаваше имената им.

Един ден Пал гледаше през прозореца в градината. Денят беше прекрасен. Слънцето беше огряло цялата градина. В този момент той забеляза една жена, която държеше малко дете.

„Коя ли ще е тази жена — помисли си Пал. — Не е от нашата околност. Пък и какво търси по това време в градината? Трябва да е някоя чужденка, която търси убежище. Като че ли съм виждал това лице!… Трябва да отида и да разбера какво иска тя.“

Той отиде в градината и попита коя е и кого търси. Младата жена молеше да й отворят.

— Нима не ме познаваш? — попита тя.

— Да те познавам ли? — каза старецът. — Твоят лик ми напомня за едно същество, по глупаво е да вярвам, че това си ти.

— Ами ако това е истина, какво ще кажеш? — попита жената.

— Ако това е вярно, то аз незабавно ще те изпъдя оттук.

— Аз вярвам, че ти не можеш да бъдеш толкова немилостив.

— Кой ти каза? — извика строго Пал. — Нещастието прави човека немилостив. А моето нещастие е от дъщеря ми, която най-много обичах, на нея се надявах, но тя ме напусна.

— Тя те е напуснала, за да отиде подир човека, когото е любила. Нали и в Библията се казва, че жената трябва да отиде подир мъжа, когото обича.

— Да, но не и невенчана.

— Нима ще ни държиш още тука, на прага?

— Аз още не зная коя си, пък и не желая да зная. Моля, съжалете се над един старец, намерете другаде подслон.

— Не, татко, ние идваме отдалече, от много далече, само и само да подсладим последните дни от живота ти. Бъди милостив, татко!

— Аз не съм твой баща. Аз те заличих от списъка на живите. Иди при богатия си любовник, нека той да те прибере. Моето сърце е твърдо като камък, не ще можеш да ме омилостивиш.

— Щом като аз не мога да смекча сърцето ти, то нека го стори това дете. Прегърни го и коленичи, дете мое. Помоли го да ни прибере в къщата, която е и наша. Ние трябва да останем тук.

Владимир се отправи към стареца, но неговата студенина го върна пак към майка му.

— Не мога, майко, аз се страхувам от него — каза детето тихичко.

— Не бой се, дете мое. Той е нашият най-близък човек в този свят. Коленичи, дете мое, прегърни го и му кажи: „Дядо, прости на мама, твоята дъщеря!“

Детето послуша майка си, отиде при дядо си и му каза: „Дядо, добри ми дядо, прибери ни при тебе и бъди добър към нас!“

Фридрих Пал беше развълнуван. Той искаше да избяга, в същото време прегърна Владимир.

— Дете на моето дете — каза просълзен Фридрих Пал. — Добре си дошъл в замъка на дедите си!

— Мили ми дядо! — извика радостно детето и увисна на врата на дядо си, който като луд искаше от Детето да казва думата „дядо“. Детето повтаряше тази дума, а старецът го целуваше непрестанно.

После той оставя детето и се вгледа в бледото лице на дъщеря си.

— Елисавета, дете мое, добре си дошла!

— Добре съм дошла? Значи ме приемаш, татко, в дома си? Ти ми прощаваш? Колко си добър, татко! — каза Елисавета, като се хвърли в прегръдките на баща си и така остана за дълго време, без да продума.