Мъртвите сибирски полета

— Не е ли необходим осемнадесети? — попита Александър II, като погледна строго Кардов в очите. — Искам да кажа, че аз презирам предателя, които иска да предаде 17 души, и се отвръщам от него. Такъв човек не струва нищо. Даже ако стотина или хиляди пъти избави моя живот или пък осигури живота ми за 50 години, аз ще бъда принуден да ритна този човек, понеже това негово занятие е много долно и мизерно.

— Не мислите ли, Ваше Величество, че с всяка ваша дума изричате смъртната си присъда?

— Каквото ще да става, Александър II не трябва да става съюзник на предател! Върви си сега скоро оттука! — каза царят, като обърна гръб и си тръгна.

Кардов остана като гръмнат, той поиска да го нападне отзад, но в този момент се появи царският адютант.

— Какво има? — попита императорът адютанта.

— Преди малко знаех, че в парка се намира чужд човек, затова дойдох обезпокоен при вас. Кой е този човек? — каза той, като посочи Кардов. — Да не би да ви е обидил с нещо?

— Никак — каза царят, — оставете го да си отиде.

Кардов наведе глава. За първи път през живота си той се уплаши. Но това бе за миг. Той бе унижен насаме и после пред адютанта. Императорът не го зачете, нито дори се уплаши. Кардов стисна ръцете си и измърмори през зъби:

— Ще видим, императоре, кой ще се разкае. Ти не се страхуваш от 17 удара, но възможно е всички те да не те улучат, обаче осемнадесетият — сигурно. Сега съм ваш, нихилисти! Досега ви лъгах, но сега, сега съм по-лош от вас. Смърт, смърт за Александър II, смърт на Романовците!

После Кардов почна да се смее като луд. Стигна до изхода на парка и се отправи към Петербург.

Така безцелно се скиташе из Петербург, без да знае какво да реши. Едно побутване по рамото му го извади от тези размишления.

Сепнат, Иван Кардов се обърна и видя едно дребно човече.

— Това си ти, Павлович, откога не съм те виждал — каза Кардов.

— Какво се е случило през това време? — запита дребният човек, с когото Кардов се бе запознал при изповедника на царя. — Знаеш ли колко много ще се радвам, ако този Ашинов се сгромоляса.

— И това ще стане — каза Кардов самоуверено.

— Имаш ли надежда след неговото падане ти да вземеш мястото му?

— Не бива да се губи надежда. Това остави, но кажи ми как върви твоята работа?

— Лошо, благодетелю мой. Ти знаеш, че изповедникът е лукав като лисица. С това, което получавам, едва подкрепвам домашните си нужди, а отстрани нищо не капе. Помолих онзи ден да ми даде аванс, но той ми отказа решително.

— Защо не се обърна към мене, нали знаеш, че никога не съм ти отказвал? — каза Кардов, като му даде една кесия, пълна с пари.

— Нека Бог да те възнагради за това — каза Павлович, като мушна жадно парите в джоба си. — Когато имаш нужда от мене, готов съм да ти услужа.

— Ако желаеш да ми услужиш, то можеш и сега.

— Кажи и веднага ще се изпълни.

— Тогава добре, нали всички писма на изповедника минават през тебе?

— Да, така е.

— Ти трябва да научиш кога изповедникът се намира у дома си.

— Да, аз съм винаги с него.

— Не искам много от тебе. Искам само да разбера кога ще пътува императорът с изповедника. Когато разбереш това, ще получиш 30 рубли възнаграждение.

— Ти си чудесен човек, Кардов! — извика радостно дребното човече. — Да нямаш намерение да сториш нещо зло на императора?

— Глупак! Напротив, аз искам да падна на колене пред него и да искам милост.

— Знам, че ти не ще сториш нищо зло, затова ще ти съобщя 5 часа преди отпътуването.

— Пет-шест часа е малко. Необходимо е най-малко осем часа по-рано да зная. Разчитам на обещанието ти.

— Добре, бъди сигурен, че ще те уведомя. Засега сбогом и не забравяй 30-те рубли.

— Тебе ще те предам, цар Александре, за 30 рубли, както Исуса Христа предадоха за 30 сребърника.

XC. В СМЪРТОНОСНИЯ ВАГОН

Изповедникът на царя Евстатий се намираше в царската стая, в която имаха достъп само приятелите на царя. Той гледаше засмян императора, който беше станал и му разправяше нещо много интересно.

— Повиках те, отче, да ме изповядаш, тъй като съм сигурен, че не ще преживея още един месец. Този път нихилистите са планирали пак нещо против мене. Сега 17 души са се обрекли да ме погубят и ако те не успеят, то осемнадесетият ще сполучи. И затова те повиках, да ме изповядаш, за да мога да се оправдая пред Бога за греховете, които съм сторил.

— Никога, Ваше Величество, не съм ви виждал така страхлив, както днес — каза Евстатий, като клатеше състрадателно глава. — Вие всякога сте се противопоставяли неустрашимо на смъртта.

— Чувствувам, че е дошъл краят ми. — Александър II падна на колене пред изповедника. Всемогъщият руски император бе коленичил пред това малко човече в черно расо. Той толкова тихо шепнеше, че дори самият брат Евстатий не можа нищо да чуе. След това той стана, взе нафора и погледна наоколо.

— Така, сега съм спокоен и ако нещо ми се случи, ще бъда готов за смъртта.

— Защо се отчайвате, Ваше Величество, защо не арестувате враговете си?

— Аз не зная кои са моите неприятели. А даже да ги знаех, те не са един, а хиляди.