Мъртвите сибирски полета

— Марушка ми каза това, като се страхуваше да не се върне отново в рудника.

— Значи Марушка — каза спокойно Кнудзон. — Тази жена ви е измамила, понеже е искала да предизвика вашата ревност и по този начин да развали семейното ви щастие.

Данишев трогнат гледаше ту Лидия, ту Кнудзон. Лидия простря ръцете си, които Данишев притисна сърдечно.

— Погледни ме в очите и ми кажи дали съм ти изневерила?

— Не — каза Данишев, — но Марушка настояваше…

— Тя лъже — каза Кнудзон и тръгна към вратата. — Марушка трябва да докаже това.

— Къде отивате? — попита Данишев.

— Отивам при Голнев да го попитам как това писмо е попаднало в ръцете на Марушка.

— Почакайте малко — каза Данишев. — Ще напиша писмо на Голнев.

— Ще почакам — отговори Кнудзон, — но обещайте ми, че не ще сторите нищо лошо на жена си.

— Да, обещавам ви — каза Данишев.

Кнудзон се запъти към Голнев, а Лидия отиде в стаята си, като със сълзи на очи си спомняше за сцената преди малко.

След половин час Кнудзон се върна.

— Ти си заслепен човек — каза той. — Благодари на Бога, че побързах да отида при Голнев и успях да предотвратя убийството, тъй като той бе решил да се самоубие. Той е невинен.

— Голнев невинен? Възможно ли е?

— Да, невинен е, писмото, което той е дал на Марушка, не е било за жена ти, а за едно момиче. Лицето, което се споменава там, е самият император.

— Всичко ми е ясно! — каза Данишев, като падна на колене, за да проси извинение от жена си. — Ти ми прощаваш, нали? Аз ще накажа онази, която огорчи нашия живот!

— Не наказвай, моля ти се, Марушка.

— Не се застъпвайте за тази зла жена — каза Кнудзон, — тя заслужава най-голямото наказание; ако аз бях на ваше място, щях да я обеся.

— Лидия, Кнудзон, идете се поразходете.

— А ти какво мислиш да правиш?

— Каквото мисля, ще го сторя.

Когато Лидия и Кнудзон се отдалечиха, Данишев позвъни и Марушка влезе.

— Защо ме викате, господин управител?

— Ела по-насам.

Марушка едва скриваше радостта за сполучливия резултат на плана си.

— Ти знаеш, че моята жена ми е изневерила и затова аз ще я накажа най-строго.

— Присъдата ще бъде заслужена, господарю.

— Аз те моля, Марушка, да ми помогнеш при избора на наказанието, защото ще бъда много строг.

— Това е голямо престъпление. Престъпникът трябва да бъде хвърлен в леярницата за метали.

— Добре, съгласен съм, обаче имам нужда от едно лице, на което да се доверя, за да стори това. Надявам се, че ще мога да разчитам на тебе.

— Обещавам ви, че ще ви бъда вярна.

Данишев написа едно писмо и нареди на Марушка да го занесе там, където топяха металите.

Марушка доволна се отправи към леярницата, като тържествуваше, че с красивата Лидия е свършено.

Тя предаде писмото.

Началникът на леярницата заповяда на войниците да я уловят, което те сториха веднага.

— Полудели ли сте или ще полудявате? — извика Марушка.

— Ние не сме луди, а само изпълняваме заповедта на управителя.

Марушка се мъчеше да се освободи от ръцете им, но войниците, без да обръщат внимание на виковете й, я доближиха до казана. Тя изведнъж побледня и лицето й придоби диво изражение.

— Каква е тази глава, която ми се плези там? Това е капитан Николин. Махни се оттука, не искам да те видя! Ти си мъртъв, какво търсиш тука? Аз искам още да живея!

— Дойде последният ти час — каза машинистът. — Хайде, момчета!

Войниците уловиха здраво Марушка и я блъснаха в казана за разтопяване на металите. Марушка свърши живота си в грозни мъки.

Като се върна от разходката, Лидия запита Данишев какво е сторил с Марушка.

— Не ме питай — каза й нежно Данишев. — Никога вече не ми припомняй името й.

— Обещавам ти — каза Лидия.

И така Марушка, която пожела да опетни честта на друга, стана сама жертва. Тя умря в казана, за да изкупи греховете си.

LXXXIX. ПОСЛЕДНИЯТ АТЕНТАТ

Императорът реши да напусне столицата в началото на пролетта. Той се пресели в лятната си резиденция в Гачини и там бе много по-доволен, отколкото в столицата. Имаше голям парк около двореца и Александър II се чувстваше тук по-свободен, отколкото в Петербург. Той можеше да се разхожда спокойно из парка и да се вози по езерото, без да се страхува от нападение на нихилистите.

В Петербург беше съвсем различно. Никой не бе сигурен в собствения си дом, страхувайки се да не му хвърлят някоя бомба. Тук, в Гачини, беше безопасно.

Александър II не бе добре пялата зима, но щом дойде пролетта, почувства, че се премахва от него голямо бреме, което притискаше сърцето му.

Този бе осмият ден, откакто бе в Гачини.

Никога императорът не е бил така весел, както тази пролет. Той се разхождаше всеки ден и много често никой не го придружаваше. Казваха му да не ходи сам, понеже убийците можеха всяка минута да го нападнат.

— Когато и да е, аз ще съм тяхна жертва — отговаряйте той. — Всеки преживян ден го считам като дар божи. Ще съм много благодарен, ако доживея още една година. Уверен съм също, че ще дойде ден, когато моите гърди ще бъдат пронизани от ножа на нихилистите.