Мъртвите сибирски полета

— Плака от радост! Ах, нещастнице!

— Тя се радваше, защото си намери съучастник. Тя ми каза, че ме е взела от рудниците с цел да й стана посредница.

— Тя играеше ролята на благородна жена, за да ме излъже? И аз съм бил сляп и не съм забелязал това! Тя ме е молила често за Голнев да му облекча тежката служба и да му дам такава свобода, която е забранена от царя. Тя ме е молила да настаня графа в моя дом! И аз се възхищавах от благородното й сърце и се гордеех, че имам такава благородна жена! И всичко това е било само подигравка! Тя е желала съперникът ми да е наблизо до мене и аз съм й помагал за това! Много ли са се срещали? — запита Данишев Марушка, като й стисна ръцете.

— Позволете ми да ви разправя всичко, но не ме убивайте!

— Не ще те докосна с пръст, ако ми кажеш всичко, което е станало зад гърба ми.

— Бог ми е свидетел, че всичко ще ви кажа. Не е било винаги известно кога ще си дойдете и затова те често се срещаха.

— Значи този нещастник е идвал у дома?

— Да, госпожата го приемаше винаги в будоара си.

— В будоара си? Какво са правили там?

— Господин управител, това не зная, тъй като вратата винаги се затваряше и аз нямах право да подслушвам…

— Защо не си подслушвала? Твой дълг беше да чуеш всичко, каквото са си говорили, и да ми кажеш. Те навярно са се подигравали с мене и са се любували.

„Аз заслужавам да се подиграват, защото съм бил толкова наивен и не съм видял нищо — казваше си Данишев, като закриваше лицето си с ръце. — Колко невинна изглеждаше Лидия! Човек би помислил, че е истински ангел! Очите й, тези очи, аз бих се заклел, че те не мамят! Устните й! Всичко друго бих повярвал, обаче това, че те биха се докоснали до чуждо лице!…“

„Да, но всичко е измама, няма защо да се съмнявам в истинността на това, защото имам в ръцете си доказателство! Ето писмото за Лидия. Ако не бе това вярно, тогава то нямаше да е у Марушка?! Щом е така, аз Ще ви покажа, че мога лошо да си отмъстя.“

— Върви си сега, Марушке, и ме остави сам да избера отмъщението, което не ще е от леките. То ще е такова, каквото никой друг досега не е вършил. Днес аз съм само един инвалид, който не може да спечели любовта на никоя жена: въпреки това мога да си отмъстя зле. Аз ще приложа сила и насилие, и то първо срещу моята жена и после срещу любовника й. Защо си се спряла тука и не си отиваш, Марушке? Да не искаш да разбереш плана на отмъщението, за да го съобщиш на жена ми? Пази се да не сториш такова нещо, понеже ще се намериш пак в рудницата, както по-рано! Ако опазиш тази тайна и ми помогнеш в отмъщението, тогава ще останеш… ще те възнаградя добре. Сега остави ме самичък, за да си събера мислите.

Нещастният Данишев отчаян падна на стола и като покри с ръце лицето си, почна да плаче.

Марушка излезе, като се смееше доволно.

Планът й бе сполучил.

Същия ден следобед граф Голнев стоеше при масата в стаята си. Той четеше една много интересна книга, която бе донесъл от Петербург. Четеше я със задоволство. Той бе много весело настроен, понеже се радваше, че жената, която обичаше толкова много, щеше да получи неговото писмо и щеше много да се зарадва.

Изведнъж се потропа на вратата силно и приятните му размишления бяха прекъснати. За голяма изненада в стаята влезе един офицер от красноярския гарнизон.

— Това сте вие, любезни приятелю — каза Голнев. — Заповядайте, седнете! Добре сте направили, че дойдохте да си поприказваме, понеже не мога повече да понасям тази самота! Друго е в Петербург! Там се живее хубаво!… Това за мене е цяло нещастие. Имам причини да въздишам за него… Но да оставим това настрана. Има ли новини от Петербург?

— Много съжалявам, че не мога да се отзова на любезната ви покана, защото аз идвам по служба.

— По служба? Да не се е случило нещо? Говорете скоро!

— Заповядано ми е да ви арестувам.

— Да ме арестувате? Защо, моля?

— Аз не зная, само изпълнявам длъжността си, затова ви моля да дойдете с мене.

— Къде ще отидем?

— В красноярската тъмница.

— В тъмницата? Това е унижение за един офицер, не съм съгласен. Тогава с мене ще се постъпи, както с един войник. Не мога да допусна, че командирът ще позволи да ме затворят в обикновен затвор.

— Аз не идвам по разпореждане на командира, а по заповед на Данишев.

— По заповед на управителя ли?

— Да.

— Като заточеник ли ме арестувате?

— И то такъв, който самотно ще прекара целия си живот.

— Да не е шега това или грешка? — запита Голнев, като се смееше с глас.

— И дума не може да стане за шега, тъй като заповедта е от самия управител.

— Много чудно! Аз съм се ползувал винаги с неговата симпатия и с тази на госпожата му и сега идвате по заповед на управителя да ме арестувате?

— Бъдете така добър и елате с мене.

— Аз ще дойда с вас, но преди да направя това, моля ви за една услуга.

— Ако не е против моята служба, готов съм.

— Като желаете да ме арестувате — каза Голнев, — идете поне при управителя и го попитайте за причината на моето арестуване и ми съобщете отговора му. Ще ви бъда много признателен за тази услуга.