Мъртвите сибирски полета

— Много съжалявам, че не мога да сторя това, любезни приятелю — каза офицерът, като отпусна раменете си. — Когато получих тази заповед, аз, въпреки военната дисциплина, се осмелих да запитам какво се е случило с вас. Отговорът на този въпрос беше един много остър и осъдителен поглед. Той ме изобличи в незнаене дълга си като войник.

Като чу това, Голнев наведе глава, взе малко хартия и цигари.

— Готов съм, можете да ме арестувате.

Арестуването на Голнев стана много тихо. Данишев бе взел честната дума на офицера, че не ще каже никому ни дума за това. В същото време, когато арестуваха Голнев, Лидия чакаше мъжа си на готовата маса за ядене. Обядът бе готов. Кнудзон също бе около масата — чакаха Данишев.

Най-после и той дойде. Той бе много блед. Чертите на, лицето му показваха отчаяната борба, която ставаше в душата му. Той си мислеше дали да се втурне и да удуши неверницата, или да я разпита за отношенията й с Голнев. Присъствието на Кнудзон много му повлия.

Лидия му подаде ръката си в знак на поздрав, която той отблъсна презрително.

— Какво има, мили мъжо? — запита Лидия.

— Нищо, главата ме боли и не се чувствувам добре.

— Не си добре? Да не си заболял от някоя инфекциозна болест, когато си обикалял затворите? Бог да ни пази! Той не ще ни накаже, като позволи да се разболееш, нали, мъжо, ти ще оздравееш?

— Да, ще оздравея — отговори Данишев, като я погледна въпросително. — Ще оздравея само ако положението ми се подобри.

И тримата почнаха да обядват, без някой да продума ни думица.

Данишев бе неразположен въпреки усилията на Кнудзон да премахне това настроение, Данишев мълчеше и гледаше втренчено в чинията си.

— Много се безпокоя. Ти изглеждаш много загрижен и както никога, не говориш. Станал си днес съвсем друг — каза печално Лидия. — Очите ти са трескави, позволи ми да видя дали ти гори главата?

Тя стана и се отправи към Данишев, но той решително я отблъсна с ръка:

— Остави ме, моля ти се, не ме закачай, не ти трябва да знаеш дали съм болен. Уверявам те, че тази болест ще ме съсипе — аз не искам повече да живея, не се показвай, че си отчаяна, не се преструвай на тъжна! Аз зная, че ти би се радвала, ако ме заровеше дълбоко в земята!

Лидия почна да плаче.

Кнудзон стана и се приближи до Данишев:

— Любезни приятелю, вие сте болен, добре ще е да повикаме лекар. Ако пък не сте болен, то с прибързаните си решения грешите. Трябва да ви кажа, че вашата жена не заслужава такива упреци.

— Не заслужава? Можете ли да докажете, Кнудзон, че тя не заслужава това? Без съмнение вие ще се застъпите за нея, защото тя умее да накара всекиго да мисли за нея тъкмо обратното на онова, което заслужава.

— Какво има? Ако това, което чувам, е вярно, трябва да заключа, че вие вършите неправда. И ако съдя по думите ви, вие обвинявате жена си. Ако е така, аз като честен човек трябва да защитя вашата жена. Вие обещахте много на Лидия и трябва да й се извините. Подайте й ръка и излекувайте раната, която й нанесохте.

— Не е нужно да се извинява, ето ме — с отворени обятия идвам при тебе. Аз знам, че ти си претрупан с работа и не е изключено да си се преуморил от работата си, затова си станал толкова нервен. Знам, че всичко, каквото каза, не е от сърце, а от нервност. Аз всичко ти прощавам. Позволи ми да те прегърна и бъди, както по-рано, мой обичан мъж!

Тя се втурна към него и когато поиска да го целуне, той се отдръпна настрана.

— Настрана, развратнице, не дръзвай да се допреш с лъжливите си устни! Аз не съм вече твой! Ще разкъсам мрежата, която оплете около ми. Аз почувствах лъжливите ти целувки, за които по-рано копнеех. Колко отвратителни ми са сега. Ти плачеш и мислиш да ме трогнеш с твоите сълзи, обаче аз знам, че това са само преструвки, ти не плачеш за мен, а за друг. Аз се погрижих вече този друг да се вкара в примката. Ти смяташе, че с мене ще можеш да си играеш, като мислеше, че аз съм добър и че никога не ще се усъмня в тебе, но много си се мамила. Сега, когато всичко узнах, отмъщението ми ще е страшно.

— Боже, Боже! — извика Лидия, като се приближи до Кнудзон. — Помогнете ми, генерале, мъжът ми е полудял.

— Полудял? Сега съм от всякога по-умен, сега виждам всичко, което става около мене.

— Да повикам ли лекар? — попита Лидия, като изтича до вратата.

— Мисля, че тука не е нужна медицинска помощ — отговори старият генерал, като попречи на плана й. — Мъжът ви няма вид на душевноболен. Аз мисля, че тук има някаква интрига, лукавство…

Лидия се двоумеше дали да стори това, обаче се отказа от намерението си по настояване на генерала.

— Оставете това. Ние трябва да разберем с кого е говорил той, оставете ни сами.

Лидия отиде в съседната стая със сълзи на очи.

Данишев искаше да я настигне, но Кнудзон го спря.

— Почакай един миг, господин управител — каза му той.

— Оставете ме, Кнудзон, оставете ме. Аз знам, че от уважение само към нея се застъпвате за тази жена, вие сте измамен!… Да, да, вие ще жертвате вашата съвест за… за… за една развратница!

— Почакайте, моля! — каза Кнудзон.

Настана тишина.