Читаем Мъртвите сибирски полета полностью

Един ден Голнев попита Марушка не би ли желала да спечели някоя пара. Той й даде едно писмо и й каза, че не е свободен, а е почти като заточеник, на когото е забранено да поддържа кореспонденция с Петербург.

— Аз написах писмо до едно момиче, което живее там. Писмата, които отиват в Петербург, се преглеждат от губернатора, който ги запечатва и ги изпраща в Петербург. Ще пуснеш ли това писмо в кутията?

— За да ви услужа, господин графе, искам най-напред да зная дали сте нихилист.

— Не, не съм — отговори той.

— Тогава дайте ми писмото, но при условие че никой не ще знае за тая ми услуга.

Графът й подаде написаната картичка.

Марушка прочете следните няколко реда, които графът беше написал:

Драга моя,

Хиляди пъти те поздравявам. Колко желая да бъда близо до тебе, но оня човек така жестоко ни раздели! Как бяхме щастливи, когато бяхме в Петербург! Аз постоянно мисля за тебе, любя те и ще те любя вечно.

Граф Голнев

— Но кой е човекът, който ви е разделил? — попита го Марушка.

— Императорът — отговори Голнев.

— Трябва да напишете адреса. Да ви донеса ли плик и мастило?

— Не, аз имам — отговори той. Взе писмото и го надписа, поздрави Марушка и излезе. След това Марушка излезе от своята стая и влезе в стаята на губернатора.

„Сега имам онова, от което се нуждая — помисли си тя. — Нужен ми е случай, за да може писмото да попадне в ръцете на Данишев. Ох, колко хубаво отмъщение ще бъде то! А казват, че аз съм била хубава! Какво ли има още да стане!“

В тази минута се чуха стъпките на губернатора. Тя скри картичката под престилката си в минутата, когато Данишев се показа на прага. Той забеляза това.

— Какво скрихте? — попита я той.

— Нищо, нищо не е — каза объркано Марушка.

— Как нищо? — извика малко ядосан Данишев. — Аз видях, че ти скри нещо под престилката си! Казвай скоро какво имаш в ръцете си.

Марушка бе истинска артистка: тя промени цвета на лицето си и изтича към вратата с цел да избяга, обаче Данишев я спря.

— Мисля, че няма какво да криете и смятам, че нямате нищо против мене?

— Боже, Боже! Какво мислите за мене? Никога не мога да забравя направеното от вас за мене — никога не ще забравя, че вие спасихте живота ми!

— Тогава нямате право да криете нищо от мене, затова ще ми кажете какво имате в ръцете си!

— Това не е моя тайна — отговори Марушка.

— Щом не е ваша тайна, защо тогава е във вашите ръце?

— Дадено ми е за другиго.

— За кого?

— О, Боже, не бива да ви кажа това, господин губернаторе, защото не е във ваш интерес…

— Толкова повече трябва да ми го кажете — каза Данишев.

— Хартийка, нищо друго — каза Марушка, като се преструваше, че го прави от страх. — Дадена ми е от господин графа да я предам на уважаемата госпожа.

— Как? Възможно ли е младият граф да пише на жена ми, и то чрез вас? — извика Данишев пребледнял. — Писмо? Дай ми го да го прочета.

Марушка извади писмото и преди да го даде, каза:

— Позволете ми да го унищожа. О, Боже, Боже — то е единственото доказателство. По-добре да не го бяхте видели, тъй като вашата чест нямаше да бъде потъпкана. Ах, господин губернаторе, позволете ми да го скъсам — каза Марушка, като се престори, че искаше да скъса писмото, но преди да направи това, Данишев го дръпна от ръката й.

Той го прочете първо наум, после още веднъж — на глас и за трети път наум.

— Това е навярно само шега, която Голнев е направил — каза Данишев, като се смееше. — Да не би да има и друго някое писмо?

— Това е трето, милостиви господине.

— Трето? Наистина ли е трето? Значи аз съм бил подло измамен от една никаква жена и от един негодяй! Измамиха ме тия, в които най-много вярвах! Ха, ха, всички са против мене; не мога да се доверявам нито на Кнудзон, нито на Волков.

След тия мрачни мисли той се хвана за главата.

Марушка тържествуваше от добрия резултат на адския си план. Разбра колко силен бе огънят, който бе раздухала.

— Господин управител — каза тя, като тръгна към Данишев, — ако искате кръв, вземете моя живот, пощадете само жена си, която може би е невинна.

— Невинна? Какво мислиш ти по това, Марушка?

— Аз мисля, че тя се е запознала с графа още в Петербург. Нали се казва в писмото, че са им пречили много.

Данишев погледна още веднъж писмото и каза:

— В това писмо се споменава за някой човек. Този човек навярно съм аз. Аз навярно съм пречката между него и Лидия! И той сигурно се мъчи да премахне тази пречка! Моят живот и в собствената ми къща не е сигурен. Съдбата ми помогна да се добера до доказателството, иначе щях да пропадна от тази жена. Ти, Марушка, значи три пъти си й съобщила за това?

— Да, господине.

— Какво ти каза моята жена, когато й съобщи трети път това?

— Не ме разпитвайте повече, защото може да е рисковано за вас, ако знаете всичко.

— Не се грижи за мене. Казвай истината; ако ме излъжеш, ще пострадаш.

— Когато й занесох първото любовно писмо, тя ме прегърна и заплака от радост.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Люди как боги
Люди как боги

Звездный флот Земли далекого будущего совершает дальний перелет в глубины Вселенной. Сверхсветовые корабли, «пожирающие» пространство и превращающие его в энергию. Цивилизации галактов и разрушителей, столкнувшиеся в звездной войне. Странные формы разума. Возможность управлять временем…Роман Сергея Снегова, написанный в редком для советской эпохи жанре «космической оперы», по праву относится к лучшим произведениям отечественной фантастики, прошедшим проверку временем, читаемым и перечитываемым сегодня.Интересно, что со времени написания и по сегодняшний день роман лишь единожды выходил в полном виде, без сокращений. В нашем издании воспроизводится неурезанный вариант книги.

Герберт Джордж Уэллс , Герберт Уэллс , Сергей Александрович Снегов

Фантастика / Классическая проза / Космическая фантастика / Фантастика: прочее / Зарубежная фантастика
Пнин
Пнин

«Пнин» (1953–1955, опубл. 1957) – четвертый англоязычный роман Владимира Набокова, жизнеописание профессора-эмигранта из России Тимофея Павловича Пнина, преподающего в американском университете русский язык, но комическим образом не ладящего с английским, что вкупе с его забавной наружностью, рассеянностью и неловкостью в обращении с вещами превращает его в курьезную местную достопримечательность. Заглавный герой книги – незадачливый, чудаковатый, трогательно нелепый – своеобразный Дон-Кихот университетского городка Вэйндель – постепенно раскрывается перед читателем как сложная, многогранная личность, в чьей судьбе соединились мгновения высшего счастья и моменты подлинного трагизма, чья жизнь, подобно любой человеческой жизни, образует причудливую смесь несказанного очарования и неизбывной грусти…

Владимиp Набоков , Владимир Владимирович Набоков , Владимир Набоков

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века / Русская классическая проза / Современная проза