Мъртвите сибирски полета

Той бе сигурен: Мершински бе говорил на другарите му, че той не е в състояние да плати дълга си.

Четвърт час по-рано Мершински разправяше за невъзможността на Владимир да удържи думата си и че го е молил на колене да му опрости дълга.

Някои от офицерите съжаляваха Владимир, защото той трябваше да бъде уволнен или пък с куршум да пробие главата си. Повечето бяха на страната на Мершински.

— Днес съм особено разположен — каза Мершински. — Затова ще дам обяд. Този Владимир е нечестен човек! Обаче има успех сред жените.

— Така е — отвърна един от по-старите офицери. — Той отне пред носа ви красивата Виолета, въпреки че вие й купихте подаръци за около 50 000 рубли.

— Такъв е бил моят шанс — каза Мершински, като наля чашата и я изпи.

— Наистина ли желаете да провалите Владимир? Ако не отсрочите плащането на дълга, не му остава друго, освен да се самоубие.

— Много съжалявам, обаче и аз имам нужда от пари.

— Това не е истина, графе, вие днес получихте много пари от управителя на вашия имот.

В същата минута влезе Владимир. Никой от другарите му не излезе да го посрещне, както обикновено.

Това го обиди. Той схвана, че Мершински бе говорил против него.

Ръката, в която държеше сабята, се разтрепера.

Никой не отговори на поздрава му, само поручикът, който бе защитил преди малко Владимир, стана и го покани да седне до него.

Лицето на Владимир светна малко. Има значи още един, който му направи чест да бъде с него.

— Как сте, Рошински? Не се отчайвайте. Човек трябва да живее и тогава даже, когато ножът е до врата му. Той трябва да го отблъсне. Ако имате нужда от пари, аз ще ви услужа. Неотдавна почина леля ми, която ми остави пет хиляди рубли наследство, готов съм да ви ги дам. Желаете ли?

— Как знаете, че имам нужда от пари?

— Помислих, че сте паднали в ръцете на вагабонтин, който ви насилва да му платите парите в точно определеното време.

Владимир скочи като ужилен и щеше безмалко да се нахвърли, обаче другарите му попречиха, защото не желаеха да се вдигне скандал в клуба.

— Благодаря ви за готовността — каза Владимир. — Нямам нужда от пари.

Другарите му го изгледаха учудено.

Владимир стана и се приближи до Мершински.

— Граф Мершински!

— Какво обичате?

— Не желая да ме наричате ваш другар.

Всички станаха. Стана и Мершински.

— Вие ли говорите това, вие, който преди малко просехте милост от мене?

— Да, вярно е — каза високо Владимир, за да чуят и останалите. — В отчаянието си дойдох при вас да ви моля да отсрочите плащането на дължимата от мене сума. Аз не премълчах, а ви казах, че съм син на бедна вдовица и че с голяма мъка покривам разходите си, обаче вие ме отблъснахте като някой безчестен лихвар.

Думата, способна да предизвика дуел, бе изговорена.

Мершински стисна дланите си в юмрук и ако Владимир не бе се отдръпнал настрана, щеше да го удари.

— Обявявам ви дуел — каза Мершински.

— На ваше разположение съм — каза Елисаветиният син. — Преди това ще имате добрината да приемете сумата, която ви дължа. Тук са 5 хиляди рубли заедно с лихвата, която съм добре изчислил.

След това Владимир захвърли парите в краката на графа.

— Нямам нужда от вашите пари! Кръв, кръв искам! — викаше като луд графът.

— Вземете ги — каза Владимир и обърна гръб.

Поручикът, като най-стар измежду тях, се приближи до графа.

— Определете мястото, времето и секундантите си. Аз идвам от страна на Рошински. Един от двамата ще трябва да падне мъртъв. Изберете оръжие: със сабя или с пушка.

— Нищо няма да излезе от този двубой — отговори Мершински. — Аз предлагам американски дуел.

— Той е забранен — извикаха другите.

— Револверът е за войника.

— Аз не искам друго.

— Ако не бива иначе, тогава изберете или зар, или карти.

— За мене е безразлично — отговори Мершински.

— А за вас, господин Рошински?

Владимир равнодушно сви рамене.

— Ако трябва да се изиграе животът, аз избирам зара.

По даден знак от поручика донесоха на една сребърна табличка заровете.

Двамата противници се приближиха до масата.

— За последен път ви питам, ще се помирите ли? — попита поручикът.

— Не, аз не желая — каза Мершински.

— Нито аз — каза Владимир. — Да почваме.

Мершински взе заровете и след като ги разбърка, хвърли ги на масата.

Поручикът почна да брои заровете, а останалите офицери се приближиха до масата.

— Прекрасно. Голям шанс е да се получи 18 — каза Мершински, като погледна доволно Владимир.

— Невъзможно е да се получи по-голям брой — извикаха неколцина.

Владимир пребледня. Беше загубил, но все пак той взе наново заровете с хладнокръвие и ги хвърли в тавичката.

— Желая ти щастие, Владимире! — извика му поручикът. — И ти имаш право да получиш същия брой.

След като хвърли заровете, Владимир се обърна, защото смяташе, че е загубил.

Но случи се нещо неочаквано: той получи 19 точки.

В секундата, когато Владимир хвърли заровете, един от тях се пръсна така, че броят на точките вкупом от четирите зара възлизаше на 19.

Мершински се смееше.

— Това не се брои — извика той, — трябва наново да се хвърли.

— Господа — каза поручикът, — трябва ли наново да се хвърля?

Офицерите се оттеглиха, за да се съветват. Мершински нервно крачеше из стаята.