Читаем Мъжагите не танцуват полностью

Ще ви спестя някои подробности, като измиването на тапицерията и курсовете насам-натам с кофите с вода. Проведох дружески разговори за кръвотечението от носа с двама съседи, които минаха, докато работех, и вече бях решил да отида пеш до полицейския участък. Истината е, че ако вземех колата, Риджънси можеше да се изкуши да я задържи за оглед.

През трите години в затвора имаше случаи, когато съм се събуждал посред нощ, без да мога да разбера къде съм. Това сигурно не беше необичайно, ако изключим обстоятелството, че естествено знаех точно къде бях, знаех в кой блок е килията ми, номера й, ала въпреки всичко не можех да приема факта. Не можех да възприема дадеността като такава. Лежах в леглото и кроях планове как да заведа някое момиче на обяд, или решавах да наема малка платноходка, с която да поплувам. Нямаше полза да си припомням, че не съм си у дома, а в килията на затвор с облекчен режим във Флорида. Тези факти ги приемах като част от някакъв сън и затова доста далече от мен. Успявах да се освободя от плановете си за деня само ако сънят, че съм в затвора, престанеше да ме преследва. „Хей, приятел — казвах си, — махни тези паяжини.“ Понякога ми бе необходима цяла сутрин, за да се върна към реалното време. Едва тогава бях в състояние да осъзная, че нямам възможност да заведа момичето на обяд.

В нещо подобно се бях забъркал сега. Имах татуировка. Не можех да дам обяснение защо едно добро куче се беше уплашило от мен, защо колата ми отвътре току-що бе измита от кръвта, защо може да съм видял или да не съм видял безследно изчезналата си съпруга снощи, защо продължавах да имам тази прекрасна, неспадаща подутост — предизвикана от една блондинка на средна възраст, посредник на недвижимо имущество от Калифорния — единственото, за което можех да мисля, докато вървях пеш към центъра на града, беше, че Алвин Лутър Риджънси би трябвало да има доста сериозна причина, за да прекъсне работата на един писател.

Обаче пък не си давах труда да сложа в сметките и обстоятелството, че цели двадесет и пет дни не бях написал нищо. Донякъде, също както през сутрините в затвора, когато не можех да започна деня, и сега бях като празен джоб, измъкнат навън и до такава степен освободен от самия себе си, като да бях артист, зарязал жена, деца, дългове, заблуди и дори собственото си аз, за да успее да се превъплъти в нова роля.

Фактически така се бях вживял в новата си личност, която сега влизаше в канцеларията на Риджънси в сутерена на градския съвет, че минах през вратата като репортер — или с други думи, положих всички усилия да оставя впечатлението, че дрехите на началника на полицията, изражението му, мебелите в канцеларията и казаните думи са еднакво важни за мен, толкова важни, колкото и текстът, който щях да включа в очерка от осем чудесни пасажа с приблизително еднаква дължина. Влязох, както казах, напълно съсредоточен в тази роля и затова като добър журналист забелязах, че той не беше свикнал с новата си канцелария. Все още. Независимо че личните му вещи, като снимки, свидетелства в рамки, дипломи, преспапиета, сувенири, бяха подредени или закачени на стените, независимо че две картотеки за документи стояха до бюрото му като пилони пред портите на древен храм, независимо че той самият седеше изпънат в креслото си като военен, какъвто е бил, а ниско остриганата му почти до кожа глава свидетелстваше, че е стара зелена барета, независимо от всичко се виждаше: той не се чувства удобно в канцеларията си. Но пък в коя ли канцелария изобщо би се чувствал удобно? Чертите на лицето му бяха такива, че биха принудили някой скулптор да използва пневматичен чук за камъка — цялото в скали, рифове и тераси. В града му бяха дали безброй прякори: Каменното лице, Мишената, Святкащото око или — нека го оставим на старите португалски рибари: Ситната стъпка. Очевидно местните хора още не можеха да го приемат. Въпреки че той от шест месеца изпълняваше длъжността началник на полицията, в канцеларията още витаеше сянката на предшественика му. Предишният началник, заемал поста десет години, беше местен човек от португалски произход, който нощем изучаваше право и се бе издигнал до главен прокурор на щата Масачузетс. За предишния началник — като се има предвид, че става въпрос за Провинстаун, едно съвсем несантиментално градче — всички си спомняха с хубави думи.

Аз не познавах добре Риджънси. Ако беше преди години и той беше влязъл в моя бар, абсолютно сигурно е, че щях да го преценя на мига. Той беше достатъчно едър, за да може да играе професионален футбол, и човек не можеше да сбърка състезателния блясък в очите му: господи, състезателният дух и налудничавият нагон към скандалджийство се бяха събрали у него. Риджънси изглеждаше като истински христов воин, който мрази да губи.

Предлагам само това подобие на портрет, защото истината е, че не можех да си създам пълна представа за него. Така както и аз невинаги се радвах на новия ден, и Риджънси невинаги отговаряше на представата, която човек си бе създал за него. Ще добавям тук и там някои подробности.

Перейти на страницу:

Похожие книги

12 шедевров эротики
12 шедевров эротики

То, что ранее считалось постыдным и аморальным, сегодня возможно может показаться невинным и безобидным. Но мы уверенны, что в наше время, когда на экранах телевизоров и других девайсов не существует абсолютно никаких табу, читать подобные произведения — особенно пикантно и крайне эротично. Ведь возбуждает фантазии и будоражит рассудок не то, что на виду и на показ, — сладок именно запретный плод. "12 шедевров эротики" — это лучшие произведения со вкусом "клубнички", оставившие в свое время величайший след в мировой литературе. Эти книги запрещали из-за "порнографии", эти книги одаривали своих авторов небывалой популярностью, эти книги покорили огромное множество читателей по всему миру. Присоединяйтесь к их числу и вы!

Анна Яковлевна Леншина , Камиль Лемонье , коллектив авторов , Октав Мирбо , Фёдор Сологуб

Исторические любовные романы / Короткие любовные романы / Любовные романы / Эротическая литература / Классическая проза
Раковый корпус
Раковый корпус

В третьем томе 30-томного Собрания сочинений печатается повесть «Раковый корпус». Сосланный «навечно» в казахский аул после отбытия 8-летнего заключения, больной раком Солженицын получает разрешение пройти курс лечения в онкологическом диспансере Ташкента. Там, летом 1954 года, и задумана повесть. Замысел лежал без движения почти 10 лет. Начав писать в 1963 году, автор вплотную работал над повестью с осени 1965 до осени 1967 года. Попытки «Нового мира» Твардовского напечатать «Раковый корпус» были твердо пресечены властями, но текст распространился в Самиздате и в 1968 году был опубликован по-русски за границей. Переведен практически на все европейские языки и на ряд азиатских. На родине впервые напечатан в 1990.В основе повести – личный опыт и наблюдения автора. Больные «ракового корпуса» – люди со всех концов огромной страны, изо всех социальных слоев. Читатель становится свидетелем борения с болезнью, попыток осмысления жизни и смерти; с волнением следит за робкой сменой общественной обстановки после смерти Сталина, когда страна будто начала обретать сознание после страшной болезни. В героях повести, населяющих одну больничную палату, воплощены боль и надежды России.

Александр Исаевич Солженицын

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века