Мъжагите не танцуват

А сега той избута креслото назад с военна праволинейност и се придвижи иззад бюрото, за да притегли един стол близо до мен. После ме загледа замислено в очите. Също като някой генерал. Той би изглеждал като пълен дръвник, ако някъде някога не му е била внушена идеята, че състраданието също има място в полезния багаж на полицейския служител. Първото, което попита например, беше:

— Как е Пати Ларейн? Обаждала ли ти се е?

— Не — отговорих. Естествено с тази дребна забележка ме накара да забравя трудно постигнатата поза на журналист.

— Не искам да се бъркам — каза той, — но се кълна, че я видях снощи.

— Къде?

— В западната част на града. Близо до вълнолома.

Това не беше далече от „Алеята на вдовицата“.

— Интересно ми е — рекох — да чуя, че се е върнала, но не знам нищо за това. — Запалих цигара. Пулсът ми беше започнал бясно да препуска.

— Просто зърнах една блондинка в самия край на обхвата на дългите ми светлини. Нещо като триста метра. Може и да греша. — Начинът, по който го каза, говореше, че не греши.

Сега той извади отрязана пура и я запали, като изпускаше дима фукливо като стар мъжкар от рекламен клип.

— Съпругата ти — каза той — е привлекателна жена.

— Благодаря.

По време на една от нашите пиянски вечери миналия август, през седмицата, когато всяка нощ правехме купони с къпане в морето на разсъмване (господин Черньо вече беше хвърлил око на моя дом), се бяхме запознали с Риджънси. По повод оплакване от шума. Алвин се бе отзовал лично. Сигурен съм, че беше чувал и преди за нашите забави.

Пати го очарова от глава до пети. Тя разправи на всички — пияници, наркомани, манекени и манекенки, полуголи и твърде рано маскирани като за празника на Вси светии типове — че намалява стереоуредбата в чест на шефа Риджънси. После се съгласи, че наистина чувството за дълг не му позволява да протегне ръка към чашата.

— Алвин Лутър Риджънси — заяви тя, — това е едно страхотно име. Братко, ти трябва да го заслужиш, знаеш ли?

Той се хилеше, като да бе награден с медал за заслуги и Елизабет Тейлър го целува в чест на събитието.

— И как така са те кръстили Алвин Лутър в щата Масачузетс? Това име го има само в Минесота — рече тя.

— Ами — отговори той, — дядо ми по бащина линия е от Минесота.

— А аз какво ти казах? И да не си посмял да спориш с Пати Ларейн. — Тя не закъсня да го покани на забавата, която организираше следващата вечер. Той пристигна след дежурството си. Накрая се спря на вратата, за да ми каже, че е прекарал приятно.

Започнахме разговор. Той каза, че още държал къщата си в Барнстейбъл (Барнстейбъл е на осемдесет километра), а аз го попитах дали няма чувството, че е сбъркал, като е започнал работа тук, при цялата бъркотия и безумие през летния сезон. (Провинстаун е единственият град, който познавам, където можете да зададете такъв въпрос на полицията.)

— Не — отговори той. — Аз поисках тази служба. Трябваше ми.

— Защо? — попитах го. Бях чул слуховете, че е наркоченге.

Той сложи край на разговора.

— Ами, на Провинстаун му викат Дивия запад на Източното крайбрежие — отговори и изцвили, както му беше навикът.

А след това, всеки път, когато организирахме забава, той се отбиваше за няколко минути. Ако забавата продължеше от едната нощ до следващата, пак се появяваше. Идваше след дежурството си, пийваше, разговаряше тихо с един-двама и си тръгваше. Само веднъж — беше след Деня на труда — даде да се разбере, че е фиркан. На вратата целуна Пати Ларейн и тържествено ми стисна ръката. След което рече:

— Безпокоя се за теб.

— Защо? — Не ми харесваха очите му. От него, когато харесваше някого, се излъчваше топлина, която напомня за гранит, напечен от слънцето — топлината наистина е там, скалата ви обича, но очите са като два стоманени болта, вбити в нея.

— Казаха ми — рече той, — че у теб има големи потенциални възможности.

Никой в Провинстаун не би се изразил по този начин.

— Е, да, аз шибам най-доброто — казах му.

— Имам чувството — каза той, — че можеш да се държиш, когато проблемите са най-жестоки.

— Жестоки ли?

— Когато топката се е успокоила. — Сега в очите му най-сетне се появиха светлинни.

— Точно така — казах.

— Точно така. Знаеш за какво говоря. По дяволите, разбира се, че е точно така. — И той си тръгна. Ако беше от хората, които обичат да лавират, щях да го разбера още тогава.

Той беше доста по-спокоен, когато пиеше в бара на ветераните. Дори го гледах веднъж, че се хвана на канадска борба с Коста Варела, на когото му викаха така, защото сам прехвърляше варели с риба от трюма на палубата, а при отлив от палубата горе на кея. На канадска борба Варела беше в състояние да победи всички рибари в града, но Риджънси, за да укрепи положението си, го накара една нощ да премерят сили и спечели всички с това, че не използва привилегията на униформата си. Варела победи, но му се наложи да се поозори и да изпита горчивия вкус на натрупаните години, а Риджънси се напуши. Мисля, че не беше свикнал да губи.

— Мадън, ти си шибано копеле — рече ми той същата нощ. — Ти си един долен лайнар.