Мъжки игри

— Болят ме — въздъхна Селуянов. — Особено при промяна на времето. Да знаеш случайно дълго ли още ще се мъча така?

— Цял живот — усмихна се тя. — Може би няма да те боли толкова силно, но окончателно няма да ти мине. Така че бъди готов.

— Браво бе, много ме утеши! Добре, щом днес не можах да отида при баскетболистите, поне дай да изпипаме легендата. Нещо не ми харесва. Какъв журналист може да съм аз — сама помисли. На лицето ми е написано, че не мога да вържа две фрази накръст.

— Е, тогава бъди не журналист, а научен работник. Например социален психолог или специалист по медицинска психология. Макар че си прав, Николаша — и на научен работник не приличаш. Идеята ми май не е толкова добра, колкото ми се стори в началото.

— Не, идеята си е добра, но изпълнителя не го бива. Защо не пратим Мишаня?

— Така де, защо не! — оживи се Настя. — Правилна мисъл. Мишенка спокойно може да мине и за журналист, и за книжен плъх. Но къде е той? Дали не е тръгнал занякъде?

Селуянов скочи от мястото си и накуцвайки, излезе от кабинета. След около пет минути се върна заедно с Миша Доценко — висок, черноок и много симпатичен оперативен работник, който се славеше с две неща: умението да работи с паметта на свидетелите и потърпевшите и любовта към модните, елегантни, „изпипани“ дрехи. Миша имаше и една трета особеност, за която наистина знаеха само колегите му: незнайно защо, той трепереше като лист пред Настя, ужасно се стесняваше от нея и й говореше само на Ви, като я наричаше по име и презиме, въпреки петгодишната им съвместна работа и нейните постоянни молби да се държи по-неофициално.

И Доценко се занимаваше с удушвача, така че Селуянов му прехвърляше посещението при баскетболистите с чиста съвест.

— Според една от нашите работни версии маниакът трябва да се търси сред много високите жени. Като вариант това може да бъде някоя баскетболистка. Тъй като по принцип тези жени не са много, те най-вероятно образуват един доста тесен кръг, в който информацията се разпространява бързо. А тъй като това все пак са жени, макар и много високи, почти няма надежда информацията да остане тайна. Ето защо не можем да допуснем да плъзне мълва, че в техните среди се издирва маниакална убийца. По-добре веднага да пуснем обява във всички вестници — ефектът ще бъде същият. Ние с Коля смятаме, че най-правилно ще бъде да отидем при тях с легендата за събиране на материал за статия или научен труд. Темата: начинът на живот в спорта и неговото влияние върху начина на живот извън спорта. Ясна ли ти е идеята?

— Не съвсем — призна Миша.

— Тогава ще обясня по-ясно. Колко често спортистите получават психични или нервни стресове, свързани ли са тези стресове с начина на живот на човека, устремен към високи спортни постижения, влияе ли този начин на живот на начина, по който човекът живее и се държи впоследствие, когато е напуснал спорта. Пречат ли нервните и психическите разстройства на ефективното спортуване, например може ли олигофрен или психопат да стане шампион. И така нататък по същата тема. Задачата е: да получим сведения за хора, които биха могли да илюстрират посочената зависимост чрез пример от собствения си живот.

— Ясно. Ами документи?

— Ето, дръж. — Селуянов му подаде журналистическата карта, която бе получил сутринта и на която се мъдреше собствената му снимка. — Иди при момчетата, да приберат тази и да направят една на твое име. После върви да почетеш умни книжки, да понаучиш думички, та да можеш да минеш за специалист.

— Коля — укори го Настя, — не прекалявай.

— Ама моля ви се, Анастасия Павловна, няма нищо — лъчезарно се усмихна Доценко, — аз се притеснявам от вас, а с Коля мога да се разбера набързо по мъжки. Просто във ваше присъствие не ми е удобно, затова само правя интелигентна физиономия.

Миша тръгна да преправя документа, потвърждаващ, че е журналист, който работи в някакво слабоизвестно издание. Навремето главният редактор на това издание бе пострадал лошо при обир, но трябваше да му се признае — макар че не бе успял да им окаже съпротива, той бе запазил завидно самообладание, бе се съсредоточил и запомнил техните лица, дрехи и начин на говорене толкова точно, че само за едно денонощие тарикатите бяха заловени по характерните белези, а всичко откраднато бе върнато на собственика му. Оттогава той се чувстваше вечен длъжник на криминалистите от „Петровка“ и по негласна уговорка винаги им разрешаваше да използват списанието му като прикритие и потвърждаваше личностите на самозваните журналисти, ако някой особено недоверчив разследван решеше да прави проверки.