Мъжки игри

Алексей се отдръпна настрана, влачейки куфара на колелца, а Настя остана на опашката, запали цигара и с вял интерес заразглежда заминаващите и техните изпращачи. Според дрехите, израженията на лицата и количеството багаж, както и според изпращачите, тя успя да раздели всички застанали на дългата опашка на няколко групи: хора, които отиват на гости, хора, които се прибират след гостуване, както и хора, които заминават за Щатите по работа или се връщат там след служебна командировка. Опита се да се постави на тяхно място и с изненада проумя, че заникъде не й се пътува. Настя Каменская изобщо беше ужасно мързелива и най-много от всичко на света обичаше две места — своя диван вкъщи и кабинета си в службата. Колкото до далечните пътувания, би трябвало да изникнат съвсем особени обстоятелства, за да я помръднат дори на крачка. От служебната командировка в Италия й бяха останали приятни спомени, но не беше ходила никъде другаде в чужбина. Разбира се, искаше й се да види и Париж, и замъците по Лоара, и Венеция, и Флоренция, и Виена… Но ех, да можеше да види всичко това, без да става от дивана!

Когато Чистяков се върна, Настя вече беше изминала половината път до заветното гише на митницата.

— Е, това е. Направих всичко, както ми каза — докладва мъжът й. — Сега определено не е нужно да чакаш. Върви, Асенка, вече наближава десет, и без това ще се прибереш едва към единайсет.

— Не, ще почакам — упорито възрази тя. — Знае ли човек! Може да се наложи да помагам. Половин час не е от голямо значение.

— Навън е минус двайсет — продължи да я увещава Алексей. — Колата ще замръзне, после кой знае колко ще трябва да я сгряваш, докато я запалиш. Колкото по-дълго стои на студа, толкова по-дълго няма да запали. Хайде, Ася…

— Не. Не ме гони, Чистяков. Да не би да имаш прощална среща с дама?

— Пфу, дявол да те вземе! — Той отчаяно махна с ръка. — Човек не може да те надприказва. Инатът ти се е родил преди тебе.

— Пак обърка всичко — засмя се Настя. — Не инатът, а мързелът.

Опашката изведнъж започна да се движи много по-бързо, не минаха и десет минути и Алексей вече подаваше на митничаря паспорта си, декларацията и разрешението за изнасяне на валута. Настя се оказа права: бдителният страж наистина се заяде за флакончето, поиска Льоша да го извади от куфара и да го отвори. Леко извърнат, той хвърли изумен поглед към жена си. Настя му намигна в отговор.

— Защо пръстенът не е посочен в декларацията? — строго попита митничарят.

Настя мислено изруга. Ето на, не обърна нужното внимание — и пак нещо не е наред. Разбира се, Льошка беше написал, че няма изделия от скъпоценен метал. А за халката напълно беше забравил.

— Но това е венчална халка — смутено отвърна той.

— Златна е — внушително произнесе митничарят. — Или я впишете в декларацията, или я дайте на изпращачите си.

Настя се мушна под загражденията и докосна мъжа си по рамото.

— Льоша, дай ми халката.

Чистяков се обърна и й хвърли унищожителен поглед:

— Ще я впиша в декларацията.

Настя отстъпи назад. Глупачка такава, глупачка! Как можа да си помисли, че Льошка ще свали от пръста си тази халка! За нищо на света не би го сторил. Тя прекалено добре познаваше мъжа си и разбираше, че е невъзможно да му отнемат венчалната халка дори под смъртна заплаха. Професор по математика, в някои неща доста сух човек, в други — дразнещо логичен, понякога той проявяваше неочаквана сантименталност, особено по въпроси, отнасящи се до брака му с Настя. Твърде дълго бе чакал, твърде дълго я бе придумвал да се омъжи за него, така че сега венчалната халка на пръста му бе се превърнала за него в символ и същевременно в талисман, с който не би се разделил за нищо на света.

Митничарят постави отметките си върху поправената декларация и върна документите на Льоша. Чистяков подхвана куфара, направи няколко крачки напред, обърна се, намери Настя с поглед и й помаха. И тя му помаха в отговор. „Е, прекрасно, мина почти без приключения!“ — помисли си тя.

Пророчеството на мъжа й се сбъдна. Колата беше замръзнала толкова много, че сякаш бе стояла на студа поне седмица. Но Настя Каменская умееше да не се дразни и ядосва по повод обстоятелства, които не беше по силите й да промени. Затова започна търпеливо да загрява двигателя, а мислите й се върнаха към маниака-удушвач, погубил в течение на две седмици седем живота. Колкото повече мислеше за него, толкова повече й се струваше, че това все пак беше не ТОЙ, а ТЯ.

* * *

Начинът на живот на Евгений Паригин се бе подредил преди много години и оттогава не бе претърпял практически никакви промени. Той ставаше в шест сутринта, правеше сложна гимнастика, после излизаше да потича половин час, вземаше душ, закусваше солидно и отиваше на работа. Или оставаше вкъщи, ако беше почивен ден. Паригин винаги се бе радвал на завидно здраве. Единственото нещо, срещу което нямаше защита, бяха грипните вируси. Стовареше ли се върху Москва поредната епидемия, той непременно се разболяваше въпреки строгите профилактични мерки, които вземаше във вид на витамини, лук и чесън.