На луната

В Петербург или Москва залезът не продължава повече от три до пет минути; в тропическите страни той е около две минути и само на полюса може да продължава няколко часа.

Най-после зад планините угасна и последната частица на Слънцето, подобна на ярка звезда.

Но нямаше зора.

Вместо зора ние видяхме около нас много върхове на планини и на други възвишения, които светеха с доста ярка отразена светлина.

Тази светлина беше напълно достатъчна, за да ни спаси от мрака в продължение на много часове, дори и когато нямаше месец.

Един отдалечен връх ни свети като фенер в продължение на тридесет часа.

Но и той угасна.

Светеха ни само месецът и звездите, но светлинната сила на звездите е нищожна.

Непосредствено след залеза и дори известно време след него отразената слънчева светлина преобладаваше над светлината на месеца.

А когато угасна и последният планински конус, месецът — господар на нощта — се възцари на Луната.

Да обърнем поглед към него.

Повърхността му е 15 пъти по-голяма от повърхността на земния месец, който беше спрямо него, както казах, като вишната в сравнение с ябълката.

Силата на светлината му около 50–60 пъти превишава светлината на познатия ни месец.

Можеше без напрежение да се чете; сякаш беше не нощ, а някакъв фантастичен ден.

Неговото сияние не ни позволяваше без специални екрани да видим нито зодикалната светлина, нито дребните звезди.

Каква картина! Здравей, Земя! Сърцата ни биеха мъчително: и тъжно, и сладко. Спомените нахлуха в душите ни…

Колко скъпа и тайнствена беше за нас сега Земята, някога хулена и обиждана! Виждаме я като картина през синьо стъкло. Това стъкло е въздушният океан на Земята.

Виждаме Африка и част от Азия, Сахара, Гоби, Арабския полуостров! Страни на сушата и безоблачното небе! Върху вас няма петна: вие винаги сте открити за погледа на Селена. Само при обръщане на планетата около оста й тези пустини изчезват.

Белите безформени петна и ивици представляват в същност облаци.

Континентите изглеждаха мръсножълти или мръснозелени.

Моретата и океаните бяха тъмни, но с различни оттенъци, което вероятно зависеше от това, доколко бяха развълнувани или спокойни водите им. Ето там може би върху гребена на вълните играят слънчеви зайчета — толкова е бяло морето. Тук-там водите са покрити с облаци, но не всички облаци са белоснежни, макар че и сивите не са много: вероятно ги покриват светли слоеве, състоящи се от леден кристален прах.

Двата диаметрални края на планетата блестяха особено силно — това бяха полярните снегове и ледове.

Северната белота беше по-чиста и имаше по-голяма повърхност от южната.

Ако облаците не се движеха, трудно бихме могли да ги отличим от снега. Впрочем снеговете в повечето случаи са на по-голяма дълбочина във въздушния океан и затова покриващият ги син цвят е по-тъмен, отколкото при облаците.

Неголеми снежни петна забелязвахме пръснати по цялата планета и дори на екватора — това бяха върхове на планини, понякога толкова високи, че дори в тропическите страни никога не загубват снежната си шапка.

Ето блестят Алпите!

Ето кавказките върхове!

Ето хималайския хребет!

Снежните петна са по-постоянни, отколкото облачните, но и те (снежните) се изменят, изчезват и отново се появяват с течение на времето…

През телескопа се виждаха всички подробности… Полюбувахме се!

Беше първата четвърт: тъмната половина на Земята, осветена от слабата Луна, се забелязваше много трудно и беше много по-тъмна от тъмната (пепелява) част на Луната, видима от Земята.

Поиска ни се да ядем. Но преди да влезем в нашата дълбока клисура, пожелахме да узнаем още ли е гореща почвата. Слязохме от нашата каменна настилка, която бяхме подновявали на няколко пъти, и се намерихме в крайно затоплена баня. Горещината бързо проникна през подметките ни… Побързахме да се оттеглим: почвата няма да изстине скоро. [5]

Обядвахме в клисурата, краищата на която сега не светеха, затова пък виждахме страшно много звезди.

През два-три часа излизахме да наблюдаваме месеца-Земя.

Бихме могли да разгледаме цялата Земя за около 20 часа, ако не ни пречеше облачността на вашата планета. От някои места облаците упорито не се махаха и ни изкарваха от нетърпение, макар че не губехме надежда да ги видим, и действително ги видяхме, щом на тях се проясни.

* * *

Пет дни се крихме в недрата на Луната и излизахме само до най-близки места и за късо време.

Почвата изстиваше и към края на петото денонощие по земному, или към средата на нощта по лунному, тя толкова изстина, че решихме да предприемем пътешествието си по Луната — но нейните долини и планини. В същност ние все още не бяхме посетили нито едно ниско място.