На луната

Ето че се показа Юпитер; от нашето място спътниците му можеха да бъдат забелязани с просто око и ние наблюдавахме затъмненията им. [3] Юпитер престана да се вижда. Показа се Полярната звезда. Бедната. Тук тя няма голямо значение. Само месецът няма да погледне в нашата дълбока клисура, дори и след хиляда години. Няма да ни навести, защото е вечно неподвижен. Може да го раздвижи само движението на нашите тела по планетата; тогава той ще може да се спусне, да се издигне, да залезе… Но към този въпрос ние пак ще се върнем.

* * *

Не може само да се спи!

Започнахме да кроим планове.

— През нощта ще излезем от клисурата, но не веднага след залеза, когато почвата е нажежена почти до крайна степен, а след няколко десетки часа. Ще посетим и нашето жилище; какво ли става там? Какви ли пакости е направило Слънцето там? След това ще се поразходим при осветлението на месеца. Ще се наслаждаваме на тукашния месец. Досега го виждахме само като бяло облаче; а през нощта ще го видим в целия му блясък и красота, и то от всички страни, защото той се върти бързо и ще се покаже целият за не повече от 24 часа, т.е. за незначителна част от лунното денонощие.

Нашият голям месец — Земята — има фази като Луната, която по-рано наблюдавахме с мечтателно любопитство.

Там, където се намираме, на пладне има новомесечие или новоземие; при залеза на Слънцето се появява първа четвърт, в полунощ — пълнолуние, при изгрев — последна четвърт.

Намираме се в област, където денем и нощем има месец. Това не е лошо, но само докато се намираме на видимата от Земята половина; но щом като преминем в другата половина, която не се вижда от Земята, веднага ще останем без нощно осветление, и то дотогава, докато се намираме на това нещастно и в същото време тайнствено полукълбо. То е тайнствено за Земята, защото от нея никога не се вижда и затова интригува вниманието на учените й; а е нещастно, защото жителите му, ако там има такива, са лишени от нощно светило и прекрасна гледка.

И наистина има ли Луната обитатели? Какви са те? Приличат ли на нас? Досега не сме ги срещали, пък и трудно можехме да ги срещнем при положение, че се намирахме почти на едно и също място и се занимавахме много повече със спорт, отколкото със селенография. Особено интересна е онази непозната половина, на която черното нощно небе е непрекъснато покрито с огромен брой звезди, в по-голямата си част дребни, телескопически, тъй като нежното им сияние не се разрушава от многократни пречупвания в атмосферата и не се затъмнява от грубата светлина на огромния месец.

Няма ли там котловини, където да са се натрупали газове, течности и лунно население? Такова беше съдържанието на нашите разговори, които водихме, докато очаквахме нощта и залеза. Очаквахме ги с нетърпение. Не ни беше много скучно. Не забравихме и за опитите с дървено масло, за които по-рано беше говорил физикът.

И действително ние можахме да получим капки с огромни размери. Така например маслените капки при падане от хоризонтална повърхност достигаха големината на ябълка. Капките, падащи от някакво острие, бяха много по-малки; през отворите маслото изтичаше 2,5 пъти по-бавно, отколкото на Земята при еднакви условия. Явлението капилярност [4] тук, на Луната, се проявяваше с 6 пъти по-голяма сила. Така например маслото по стените на съда се издигаше над средното ниво около 6 пъти по-силно.

В малката чашка маслото имаше почти сферична вдлъбната форма…

Не забравяхме и своя грешен стомах. През 6 до 10 часа се подкрепяхме с храна и напитки.

Бяхме си взели и самовара, капакът на който беше плътно завинтен, и често си пийвахме китайски чай.

Разбира се, не можехме да го направим по обикновения начин, защото за горенето на въглищата и на борината беше необходим въздух; просто изнасяхме самовара на слънце и го обграждахме със силно нажежени малки камъчета. Той ставаше бързо, но без да заври. При отваряне на крана горещата вода излизаше със сила поради налягането на парата, което не се уравновесяваше от тежестта на атмосферата.

Не беше особено приятно да се пие такъв чай, защото можеше жестоко да се изгорим, тъй като водата летеше на всички страни, сякаш беше взривен барут.

Затова най-напред оставяхме чая силно да се нагрее, след това го освобождавахме от горещите камъни, изчаквахме да изстине и едва тогава пиехме готовия вече чай, без да си изгаряме устните. Но и този сравнително студен чай кипеше в чашите и в устата като сода.

V

Наближаваше залезът.

Видяхме как Слънцето докосна върха на една планина. На Земята бихме могли да наблюдаваме това явление с просто око — тук това е невъзможно, защото няма нито атмосфера, нито водни пари, поради което Слънцето съвсем не беше загубило нито своята синкавина, нито своята топлинна и светлинна сила. Без тъмно стъкло само набързо можехме да погледнем към него; там Слънцето не приличаше на нашето Слънце, пурпурно и слабо, когато изгрява и залязва!…

То потъваше, но бавно. Ето от първото му докосване до хоризонта измина половин час, а то още не се беше скрило дори наполовина.