На луната

Прието е тези тъмновати, огромни и ниски пространства на Луната да се наричат морета, макар и това да е абсолютно неправилно, защото там не е открита вода. Няма ли да намерим в тези «морета» и в още по-ниските места следи от Нептунова дейност — следи от вода, въздух и органичен живот, които по мнението на някои учени отдавна са изчезнали на Луната? Има предположение, че всичко това някога тук е съществувало, а може би и сега съществува в някои дълбоки клисури и пропасти. Предполага се, че тук е имало вода и въздух, но че постепенно с течение на вековете почвата ги е всмукала и погълнала, като се е съединила с тях химически; имало и организми — някаква растителност от несложен тип, някакви черупки, защото, където има вода и въздух, има и плесен, а плесента е начало на органичния живот, поне на низшия.

Що се отнася до моя приятел — физика, той счита, и то с основание, че на Луната никога не е имало нито живот, нито вода, нито въздух. Дори ако е имало вода и въздух, те са били с такава висока температура, която изключва всякакъв органичен живот.

Да ме извинят читателите, че в случая ги запознавам с личното мнение на моя приятел физик, при това съвсем недоказано.

Само когато направим околосветско пътешествие, ще разберем кой е бил прав и кой не.

И тъй, като взехме със себе си товарите, които бяха станали значително по-леки, защото голяма част от тях беше изядена и изпита, напуснахме нашата гостоприемна клисура и по месеца, който си стоеше на едно и също място на черния свод, се насочихме към нашето жилище и скоро го открихме.

Дървените капаци и другите дървени части на нашата къща и на селскостопанските помещения, подложени на продължителното въздействие на Слънцето, бяха изгнили и се бяха овъглили по повърхността. На двора намерихме останките на нашата бъчва с вода, пръснала се от налягането на парата, която непредпазливо бяхме оставили плътно затворена на слънце, при това на припек. Естествено от водата нямаше и следа, тя беше излетяла без остатък. На стълбата намерихме парчета стъкла — от фенера, рамката на който беше направена от леснотопим метал: всичко беше ясно — тя се беше разтопила и стъклата бяха полетели надолу. Вътре в жилището благодарение на дебелите каменни стени повредите бяха по-малко. А в зимника всичко си беше цяло-целеничко.

Като взехме от зимника всичко необходимо, за да не умрем от жажда и глад, ние се отправихме на продължително пътешествие към полюса на Луната и към другото тайнствено полукълбо, което още нито един човек не беше виждал.

— Не е ли по-добре да тичаме след Слънцето на запад — предложи физикът — и така постепенно да се приближим до един от полюсите? В такъв случай наведнъж ще убием два заека: първият заек е достигането на полюса и невидимата половина на Луната; вторият заек е това, че ще избегнем прекомерния студ, защото, ако не изостанем от Слънцето, ще тичаме по места, нагрявани известно време от Слънцето, следователно ще тичаме по места с постоянна температура. Ще можем дори произволно в зависимост от нуждите ни да променяме температурата: изпреварим ли Слънцето, ще я повишаваме, изостанем ли, ще я понижаваме. Това е особено благоприятно, защото ще се приближаваме до полюса, средната температура на който е ниска.

— Но възможно ли е това? — забелязах аз в отговор на странните теории на физика.

— Напълно е възможно — отговори той. — Ти само вземи под внимание лекотата, с която се тича на Луната, и бавното (видимо) движение на Слънцето. В същност най-големият лунен кръг е дълъг 10 000 версти. Това разстояние трябва да се пробяга, като не се изостава от Слънцето, за 30 денонощия, или 700 часа, казано на нашия земен език; следователно на час ще трябва да прибягваме по 14,5 версти.

— На Луната по четиринадесет версти на час! — възкликнах аз.

— Но това е нищо!

— Ето виждаш ли! Много лесно ще пробягаме и два пъти повече! — продължих аз, припомняйки си нашите спортни упражнения. — И тогава ще можем през всеки 12 часа по толкова и да спим…

— Другите паралели — обясняваше физикът — колкото са по-близо до полюса, толкова са по-малки и тъй като ще се насочим именно през този пункт, ще можем да тичаме, без да изоставаме от Слънцето, с постепенно намаляваща бързина. Но студът на полярните страни няма да ни позволи да направим това: с приближаването ни до полюса, за да не замръзнем, ще трябва да се приближаваме и до Слънцето, т.е. ще трябва да тичаме по места, макар и полярни, но подложени на по-продължително огряване от Слънцето. Полярното Слънце се намира ниско над хоризонта и затова нагряването на почвата е несравнимо по-слабо, така че дори непосредствено преди залеза почвата е само топла.

Колкото сме по-близо до полюса, толкова по-близо трябва да бъдем и до залеза, за да сме при възможната постоянна температура.

На запад, на запад!