Началото

— От време на време, но далече не в такава степен. — Баща му въздъхна. — Онази жена ми каза, че е от фамилията Кикута — линиите по дланите били типични за това семейство. Каза ми, че наистина била изпратена като шпионин, от Инуяма. Призна ми го съвсем спокойно, все едно това далеч не бе най-важното, което имаше да ми казва. Бях тъй потресен, че не казах нито дума. Все едно бях в плен на някой дух от отвъдното или на магьосник. Тя хвана ръката ми и ме накара да седна пред нея. Заяви, че се налагало да ме напусне; нямало повече да се видим… но ме обичала и носела в себе си доказателството за нашата любов… моето дете. Не бивало да казвам на никого — ако истината излезела наяве, и тя, и детето щели да умрат. Накара ме да й се закълна. Бях станал почти безчувствен от потрес и скръб. Опитах се да я грабна в обятията си, сграбчих я доста грубо, може би в съзнанието ми е изплувала мисълта, че по-скоро бих я убил, отколкото да я загубя. А тя сякаш се разпадна от моя допир. Държах я и в следващия миг ръцете ми бяха празни. Бях прегърнал въздух. Тя беше изчезнала. Повече не я видях.

Беше преди близо трийсет години, а аз нито за миг не съм преставал да копнея за нея. Най-вероятно вече е мъртва, а нашето дете, ако е оцеляло, трябва да е на средна възраст. Често го сънувам… сигурен съм, че е момче. Изпълнен съм със страх, че един ден ще се появи с твърдението, че съм негов баща, и в същото време се боя, че този ден никога няма да настъпи. Беше като някаква неизлечима болест, заради която се презирам. Забавих брака си, докато можах… след като бе невъзможно да имам нея, не желаех никоя жена. Не съм разказал на никого за тази своя слабост и разчитам, че ще я запазиш в тайна. Когато се ожених за майка ти, реших, че може и да се оправя, но многото помятания, скръбта на майка ти, желанието й да зачене и страхът, че няма да успее да износи здраво дете, не ни помогнаха да заживеем в сговор. Аз започнах да изпитвам още по-силен копнеж по единственото си живо дете, завинаги загубено за мен. Разбира се, ражданията ви… твоето и на Такеши… ми бяха голяма утеха — добави той, но думите му прозвучаха някак кухо.

Шигеру почувства, че трябва да каже нещо в настъпилата тишина, но не можа да измисли какво. Никога не бе живял в особена близост със своя баща, не разполагаше с нужните думи, нямаше и установени модели на поведение, които да следва.

— Една-единствена грешка е достатъчна да отрови целия ти живот — рече с горчивина владетелят Отори. — Мъжете изглупяват неимоверно и стават прекомерно уязвими, когато се поддават на слепи увлечения. Разказвам ти всичко това с надеждата да избегнеш капана, в който аз имах неблагоразумието да попадна. Пращам те при Мацуда в Тераяма. Там няма да има жени. Дисциплината на живота в храма и напътствията на Мацуда ще те научат да управляваш желанията си. Щом се върнеш, ще ти намерим някоя безопасна жена, в която няма да се влюбваш, а после и подходяща съпруга… стига дотогава да не сме във война с клана Тохан, защото ако това се случи, ще трябва да оставим настрана личните си предпочитания и да се посветим на изкуството на войната.

Седма глава

Няколко дни по-късно приготовленията бяха завършени и Шигеру пое към Тераяма, придружаван от Ирие Масахиде, за да пристигне, преди проливните дъждове да са развалили пътуването с топлата си лепкавост. Коне и хора бяха превозени през реката с големи плоскодънни лодки. Три от четирите свода на каменния мост вече бяха завършени. Докато се върна, ще е готов, помисли си Шигеру.

Пътуването до Цувано щеше да трае два-три дни. Пътят следваше долината на реката между хребетите, но след Цувано, където теренът стана значително по-планински, заобикаляше склоновете, а после свиваше през два или три стръмни прохода в посока към Ямагата. Тук Шигеру щеше да прекара известно време, опознавайки повторно града, преди краткото пътуване през планината до храма.

Кийошиге нямаше да го съпровожда — той се връщаше в дома на семейството си; баща му бе повишен и бе получил по-голяма плата. Това едва ли можеше да се счита за наказание, но Шигеру го почувства по този начин. Липсваше му ведрата жизненост на Кийошиге, неговата привидна непочтителност и шегите му. Докато яздеше черния Карасу, тъгуваше, че не вижда до него Камоме — сивия кон с черната грива на приятеля си. Но не даде израз на чувствата си. Придружаваха го братята Китано, извикани от техния баща в Цувано. Момчетата бяха озадачени от внезапното нареждане. Те бяха очаквали да останат в Хаги или да отидат с Шигеру в Тераяма. Завиждаха му за възможността да бъде обучаван от Мацуда Шинген и се питаха дали баща им няма да позволи да се възползват от настоящите обстоятелства.

— Би било по-добре да останем в Хаги — рече за четвърти или за пети път Тадао. — В Цувано нямаме учители като владетеля Ирие или владетеля Мийоши. Татко е велик воин, но е ужасно старомоден.