Началото

Харада пресуши чашата на един дъх, което накара Шигеру да се запита дали васалът му бе ял или пил нещо този ден, и после бръкна в жакета си и извади малък плосък пакет.

— Трябва да връча това на владетеля Отори, за да докажа, че съобщението ми е истинско.

Шигеру го пое. Материята, в която бе увит, бе от коприна — фина и изящна, но избледняла до сиво и много стара. Издаваше едва доловим мирис на тамян. Разгърна я и извади отвътре малък сгънат къс хартия. В него имаше изсъхнал филиз от папрат, съвършен във всеки детайл, но също като коприната загубил цвета си.

— Бил си в Маруяма? — попита той тихо.

— Съобщението гласи, че има много въпроси, които двете страни трябва да обсъдят лично и тайно. Източната част на другото владение има нужда от оглед. Човекът ще бъде от отвъдната страна на границата.

Той назова едно планинско светилище — Сейсенджи — и спомена, че „другият човек“ възнамерявал да отиде там на поклонение, докато се намира в района.

— При следващото пълнолуние — добави. — Какъв отговор да отнеса?

— Ще бъда там — отвърна Шигеру.

Канеше се да го разпита за повече подробности — защо е отишъл в Маруяма след битката, как е оцелял след раняването, когато внезапно навън настъпи суматоха. Момичето изпищя пронизително и гневно, а момчето се развика; по дъсчения под се разнесе тропот на нозе и в храма нахлуха трима въоръжени мъже. Ако не беше сумракът в помещението, Шигеру нямаше да има никакъв шанс, но за мига, който им бе необходим, за да привикнат очите им и да го разпознаят, той успя да скочи на крака с Джато в ръка.

Не си направи труда да ги попита какво дирят на това място — нямаше никакво съмнение, че бяха дошли да го убият. Всеки от тях стискаше дълъг меч, готов за бой. Лицата им бяха скрити, виждаха се единствено очите им, а по дрехите им липсваха каквито и да било отличителни белези. Превъзхождаха го по брой — знаеше, че Харада не е въоръжен — и бързината бе единственото му преимущество. Уби първите двама почти по рефлекс, тъй като острието се движеше по своя змиевиден начин, следвайки собствената си воля. Първия удар нанесе със замах наляво и надолу, разсичайки единия си противник странично през корема, а втория — обратно нагоре и надясно, прерязвайки гърлото на другия. Третият нападател бе стъпка зад тях и виждаше по-добре. Мечът му се стовари със свистене, устремен към врата на Шигеру, но той бе вдигнал Джато пред лицето си и успя да парира удара и да отбие острието.

Противникът му беше бърз, силен и хитър — боец с голямо майсторство, може би най-вещият, когото Шигеру бе срещал, освен Мацуда Шинген. В кратките мигове между пълната концентрация по време на сражението той се питаше защо Харада не се намесва. Това не бе обикновено предизвикателство, а непредизвикана внезапна атака. Не беше въпрос на чест. Когато усети, че почва да се изтощава, си зададе въпроса дали Харада всъщност не го бе предал, дали не го бе примамил в светилището именно заради това нападение. Но папратовата вейка… никой не знаеше за нея… нима и тя го беше предала? Мисълта за това го изпълни с такъв гняв, че го зареди със свръхестествена сила. Той се хвърли към своя противник и го принуди да отстъпи назад и да излезе на верандата. Там момчето много находчиво мушна един прът между краката му и го препъна, а момичето запрати чайника с вряла вода право в лицето му.

Шигеру го довърши, отсичайки главата му с Джато. Беше изненадан от намесата на момчето и момичето — обикновено селяните не участваха в битки на воините, били те големи или малки — и той бе очаквал тези двамата да избягат и да се скрият. Момчето трепереше, вероятно отчасти заради собствената си дързост, но нареди на сестра си:

— Тичай да кажеш на татко! — след което се обърна към него: — Ранен ли сте, владетелю От… — и се спря. — Искам да кажа, господарю!

— Не, благодаря — дишаше тежко, все още под въздействието на шока и напрежението от внезапното нападение. — Помогнете ми да изнеса телата отвън. И донесете вода. Ще измием кръвта, преди да е попила в пода.

— Как посмяха! — възкликна момчето. — Да ви нападнат в самия храм! Божеството наистина ги наказа!

— С ваша помощ — добави Шигеру.

— Не постъпих добре! Не биваше да се меся, но бях толкова ядосан.

С помощта на Харада издърпаха телата извън двора на светилището, след което момчето донесе вода от извора и я лисна върху пода. Мъртъвците се взираха с невиждащи очи, докато кръвта им оцветяваше чистата вода в червено.

— Кои бяха тези? — обърна се Шигеру към Харада.

— Не знам, владетелю Отори! Това няма нищо общо с мен, кълна се!

— Тогава защо ме доведе на това място? И ме остави да се бия с тях сам?

— Вие определихте къде да се срещнем — припомни му Харада припряно. — Аз нямаше откъде да знам…

— Имал си време да предупредиш съучастниците си.

— Не съм! Никога не бих ви предал. Знаете кой ме изпраща. Тя… те са ваши съюзници, вече са го доказали!

— Но ти стоя настрана и не стори нищо.