Началото

— Онзи приятел на владетеля Шигеру — странникът — е при портата. Искате ли да го приемете довечера, или да му кажем да дойде утре?

— Муто Кенджи? — възкликна Шигеру зарадван, тъй като бе минала повече от година от последното му посещение. — Покани го веднага и донеси вино, а после приготви нещо да го нагостим.

— Ще се качите ли в стаята на горния етаж? — попита Чийо.

— Не, нека дойде тук. Ще му покажа сбирката си.

Чийо изглеждаше доволна, тъй като тя лично вече го бе снабдила с множество странни и зловещи истории.

— Сигурно и приятелят ви има какво да ви разкаже — рече тя, докато излизаше от стаята. — Ако той самият не е привидение.

След като си размениха поздрави, Кенджи хвърли поглед към множеството свитъци и попита:

— Какво те е завладяло толкова?

— Това е моята сбирка от истории за свръхестествени проявления, за места, обитавани от духове, и така нататък. Чийо предполага, че и ти може да имаш какво да добавиш към нея.

— Мога да ти разкажа смразяващи неща, хем не са легенди… макар че са за призраци и за техните господари — засмя се Кенджи. — Всички до една са чиста истина.

— Истории за Племето? — попита Шигеру. — От тях ще излезе интересно допълнение.

— И още как! — Кенджи го наблюдаваше внимателно. — Ти май беше заминал някъде?

— Само по крайбрежието. Обичам да пътувам… а сега си имам и ново любимо занимание…

— Да, съвършеното извинение!

— Прекалено си подозрителен, скъпи приятелю — рече Шигеру с усмивка.

— И аз обичам да пътувам. Някой път трябва да заминем заедно.

— С удоволствие — рече Шигеру и дръзна да добави: — Има толкова неща, които бих искал да науча от теб.

— Ще ти предам всичко, което може да ти е от полза — отвърна Кенджи и продължи вече по-сериозно. — Мога да ти кажа и нещо от Племето. Знам, че проявяваш интерес към нас. Но не е възможно да разкрием всичките си тайни — аз съм една от двете най-важни фигури в Племето, но това пак би ми струвало живота!

Шигеру изгаряше от желание да попита Кенджи за любовницата на баща си — жената от фамилията Кикута — и за нейното дете — какво бе станало с него, има ли деца, жив ли е — но си спомни, че тя е предупредила баща му никога да не говори за това. В Племето не са знаели за тази връзка. Може би щеше да е по-добре и да не разбират. На този етап реши да не подхваща темата.

— Имаш ли някакви вести за мен?

— Сигурно си чул за сина на Ийда?

Шигеру кимна.

— Събитието промени ли го?

— Поуспокои се, макар и временно. Но сега, когато вече си има наследник, това ще го подтикне по-скоро да укрепи владенията на Тохан и новите си територии. Между другото, моята племенница често пита за теб.

Чийо се върна със стъкленици вино и чаши, както и с поднос храна. Шигеру наля вино. Кенджи пресуши чашата си на един дъх.

— Араи, изглежда, още храни някакви надежди за съюз срещу Ийда.

— Аз вече съм се отказал от всякакви подобни намерения — отвърна Шигеру благо, като отпиваше бавно. — Шизука предаде и Араи, и мен — продължи той. — Учуден съм, че я е оставил жива!

— Араи не е проницателен като теб. Според мен той никога не я е подозирал. А ако го е сторил, трябва да й е простил, тъй като двамата имат още един син — отбеляза Кенджи.

— Щастливци.

— Е, децата винаги са добре дошли — рече Кенджи. — Зенко се роди в годината на битката — сега е двегодишен. Малкият се казва Таку. Но следващата година Араи ще се жени и това може да направи положението на Шизука по-несигурно.

— Вероятно ти ще се погрижиш за нея — предположи Шигеру.

— Естествено, а и тя самата може да се грижи за себе си по-добре от всяка друга жена, която познавам.

— Но синовете й сигурно ще я направят уязвима — рече Шигеру. — Коя ще бъде булката на Араи?

— Някоя, избрана от Тохан, няма да е от значение. Араи все още е в немилост.

— А аз? — попита Шигеру.

— Ийда смята, че си обезвреден. Не се бои от теб, поне за момента — Кенджи млъкна, все едно се колебаеше дали да продължи. — Миналата година животът ти бе в опасност, но сега вече не си толкова застрашен. Ако Ийда изпитва нещо към теб, то е презрение. И често го изразява. Дори като говори за теб, те нарича Земеделеца.

Шигеру се усмихна вътрешно.

— Естествено, умният ястреб крие ноктите си — отбеляза Кенджи.

— Не, моите нокти са изскубнати, а крилата ми — подрязани — засмя се Шигеру. — Освен това смятам, че Садаму се е отказал от лова с ястреби.

Той си спомни деня, в който бе видял могъщия понастоящем владетел на Тохан чисто гол. Изпита облекчение и бе насърчен от вестта, че ролята му е възприета дори далече на изток. Освен това чувстваше, че ако до Кенджи бяха достигнали някакви слухове за срещите му с Наоми, главата на Племето щеше да го уведоми. Кенджи, изглежда, се забавляваше да му разправя какво е научил за него — щом не му споменаваше нищо, значи най-вероятно нямаше какво. Младият мъж — онзи Бунта — явно не ги бе предал — той не беше от Племето. Усмихна се отново на собствените си подозрения и за пореден път напълни чашите с вино.