Началото

— Трябва да уведомя братята си — рече Шигемори.

— Не, татко, точно това не искам да правиш. Всички тези преговори трябва да се пазят в тайна, докато е възможно. Знам, че според теб чичовците ми са ти оказвали подкрепа, но смятам, че тяхното влияние не е благотворно за клана. Сега вече съм пълнолетен и не е необходимо те да се намесват толкова пряко в нашите дела.

— Можем да ги пратим другаде — отбеляза майка му. — И двамата притежават владения в провинцията, които са окаяно занемарени. В крепостта има твърде много хора… всички тези деца, които не спират да създават. Владетелят Шигеру е прав — вече нямаме нужда от съветите на братята ти. Трябва да слушаш сина си.

Шигеру прие със задоволство съвета на майка си и с неохотното съгласие на баща си незабавно го приведе в действие. На следващия ден извика чичовците си и им съобщи желанията си, без да се впечатли нито от гнева им, нито от аргументите им, и настоя двамата тутакси да се оттеглят в Шимано и Мизутани.

За съжаление, да се отърве от тях, се оказа далеч по-трудно, отколкото той или майка му бяха очаквали. Последваха безкрайни извинения — една от съпругите щяла всеки момент да ражда, някакво дете се разболяло от опасна треска, денят бил неблагоприятен, реката придошла, нямало свободни коне, даже последва леко земетресение. После годината се изтърколи. Празникът трябваше да се чества в Хаги. Когато Шигеру се върна от храма Токоджи в ранните часове на утрото в първия ден от новата година, вече валеше сняг. Валя почти без прекъсване цели шест седмици, откъсна града от останалата част на страната и осуети заминаването на чичовците му.

Двайсет и седма глава

Навсякъде из Трите провинции падна сняг, който застла земята с бяла пелена, отрупа горите с тежките цветове на зимата, приглуши звуците, замаскира багрите и сложи край на всякакви дейности на открито — от земеделски, та до военни.

Валя и над Инуяма, където Ийда Садаму замисляше своите пролетни набези; над храма в Тераяма, където Отори Такеши негодуваше срещу жестокия студ и суровата дисциплина; над Маруяма, където владетелката Наоми разбра, че очаква второ дете; над равнината Яегахара, където дири оставяха единствено вълци и лисици; над Кушимото, където Мое — съпругата на Шигеру — отказваше да отговаря на въпросите на своята майка за брака и внуците, слушаше опасенията на баща си относно предстоящата война и се надяваше тя наистина да започне и съпругът й да бъде убит в нея, тъй като не виждаше друго достойно бягство от своя брак.

Снегът изпълни Акане с радост, тъй като щеше да задържи Шигеру в Хаги, а съпругата му — в Кушимото. Тя обичаше зимата, въпреки студа и несгодите — обичаше гледката на покритите със сняг покриви, на ледените висулки, окичили стрехите, на заледените клони, гравирани филигранно върху бледото зимно небе. Баните в горещия извор бяха още по-приятни, когато въздухът бе леден, а снегът се топеше по кожата и косите. А какво можеше да носи по-голяма наслада от топлината, струяща от тялото на нейния любовник в една студена нощ под купищата завивки, когато снегът се сипе тъй силно, че той няма как да се прибере у дома?

Радваше се, че Мое бе далече, че нямаше признаци за сдобряване помежду им и — което бе по-важно — за дете. Колкото повече време минаваше след сватбата им, без съпругата да забременее, разсъждаваше тя, толкова повече нарастваха нейните шансове да й бъде позволено да зачене. Тъй като Шигеру трябваше да има наследници, които да продължат рода му и да обезпечат стабилността на клана, трябваше добре да прецени времето, да се окаже бременна в точния момент и после да му роди син.

Когато времето позволяваше, тя отиваше да види стареца, носеше му дървени въглища и подплатени дрехи, горещ бульон и чай. И тайно отнасяше в дома си дарове, които получаваше в замяна — изсушени корени, наподобяващи наполовина оформен зародиш, сухи листа и семена с тръпчив вкус, плетеници от човешки коси — все талисмани, които да й помогнат да плени любовта на Шигеру и да закрилят детето, което трябваше да се роди от нея.

Макар и по различни причини, Акане споделяше нетърпението на Шигеру да види как владетелите Шоичи и Масахиро напускат града, затова бе обзета от разочарование и гняв, когато заминаването им бе осуетено от първите снегове. Масахиро не я бе търсил повторно, но тя си даваше сметка, че я държи под око и че рано или късно ще изиска нова плата за проявеното от него снизхождение към семейството на Хаято.