Началото

Това нейно безпокойство се подсилваше от някаква неясна промяна в отношението на Шигеру. Нямаше признаци, че талисманите действат… в интерес на истината, даже по-скоро беше обратното. Казваше си, че най-вероятно причината се крие в неговата прекомерна ангажираност с мисли за политика и война, че не може да очаква от него да си остане онова страстно момче, което бе на ръба да се влюби в нея. Той все още се радваше на нейната компания, продължаваше да бъде страстен в постелята, но тя знаеше, че не е влюбен в нея въпреки всичките талисмани, с които се бе опитала да го привърже към себе си. Посещаваше я често — Кийошиге бе далече в Чигава, владетелят Ирие — все още на юг, Такеши — в Тераяма, поради което му бяха останали малцина другари — и макар че двамата си разговаряха както винаги, тя усещаше, че той крие нещо и все повече се отдалечава от нея. Не смяташе, че някога ще й се случи отново да го види разплакан.

Техните отношения се установиха такива, каквито трябваше да бъдат — тя нямаше от какво да се оплаче; беше ги приела, знаейки какво ще се случи. Никой не я беше насилвал или принуждавал, при все това тя се бе надявала на много повече и сега тази нова хладина в отношението на Шигеру разпали любовта й към него. Беше си казала, че никога няма да допусне тази грешка да се влюби, но се улавяше, че е обладана от нуждата да го има, от желанието да зачене негово дете, от копнеж по неговата любов. Не смееше да изрази чувствата си, нито отново да говори пред него за ревност. Когато не беше с нея, тя го желаеше до степен, в която изпитваше почти физическа болка; когато бяха заедно, мисълта, че ще си тръгне, бе така болезнена, все едно й изтръгваха ръката. При все това не даваше външен израз на чувствата си, като си повтаряше, че трябва да се радва на онова, което й се дава, че в сравнение с мнозина други тя има невероятен късмет. Нямаше съмнение, че това за него бе удобна уговорка; тя му носеше голямо удоволствие на много ниска цена и почти без болка. Но той бе наследникът на клана, а тя — никоя, не дори и дъщеря на воин. Нима светът не бе уреден за удобство и наслада на мъжете? От време на време посещаваше Харуна, за да си го напомня. Харуна й връщаше визитите и веднъж отведе у тях вдовицата на Хаято и синовете му да благодарят на Акане. Момчетата бяха интелигентни и красиви. Тя си помисли, че ще бъдат добри и мили като своя баща. Заинтересува се как преживяват и прати дарове на семейството. Беше спасила живота им… в известен смисъл бяха станали нейни деца.

Поне веднъж седмично ходеше на каменния мост да оставя приношения на своя баща и да слуша гласа му в ледените води, когато приливът нахлуваше между сводовете. В един мрачен следобед, когато светлината бързо гаснеше, тя слезе от своя паланкин и отиде в средата на моста. Прислужницата й я следваше с червен чадър, тъй като прехвърчаха снежинки.

Приливът не позволяваше върху повърхността на реката да се образува лед, но земята по брега бе замръзнала, а тръстиките бяха вкочанени и покрити със скреж. Някой бе положил пред камъка зимни портокали, които също бяха замръзнали, потънали в заскрежения сняг, а по ярката им повърхност блестяха малки ледени частици, които просветваха в падащия здрач.

Тя взе от прислужницата стъкленица вино, сипа в една чаша, отля няколко капки на земята и останалото изпи. Вятърът откъм реката насълзи очите й и тя си позволи да поплаче няколко мига за баща си, за себе си — всеки от тях в своя затвор.

Неволно си помисли за картината, която представляваше — червения чадър, самотната жена, свела глава в скръбта си, — и й се прииска да можеше Шигеру да я види отнякъде, без тя да знае.

След като плесна с ръце и се поклони на духа на баща си, тя осъзна, че от отсрещната страна на моста някой я наблюдава. По улиците имаше малцина минувачи, които бързаха да се приберат вкъщи преди падането на нощта, свели глави да се предпазят от снега, който се бе усилил. Един-двама хвърлиха поглед към Акане и я поздравиха почтително, но никой от тях не спря, с изключение на този мъж.

Докато тя вървеше обратно към паланкина си, той прекоси улицата и пое редом с нея в тези последни няколко крачки. Тя спря и го погледна открито — не знаеше името му, но позна в него един от васалите на Масахиро. Усети как пулсът й заби учестено в гърлото и слепоочията, а сърцето й сякаш щеше да изхвръкне от гърдите й.

— Госпожице Акане — рече мъжът, — владетелят Масахиро ви праща своите поздрави.

— Нямам какво да му кажа — отвърна тя припряно.

— Той има молба към вас. Нареди ми да ви дам ето това.

Мъжът измъкна от ръкава си малък пакет, увит в плат в мораво и слонова кост. Тя се поколеба за миг, после го взе бързо и го подаде на прислужницата си. Мъжът се поклони и се отдалечи.

— Да побързаме към къщи — рече Акане. — Стана много студено — тя наистина бе премръзнала.