Наследникът

— Значи трябва много да внимаваме. И междувременно да се подготвяме, както ти е препоръчал Янус. Дотук сме сигурни, че ни е казвал истината. Защо и останалото да не се окаже вярно?

— Кое? — скептично изсумтя графът. — За втория Армагедон? За пророчеството? Нима наистина вярваш, че след четири години от небето ще дойде кораб да донесе магическа чаша с рубин?

Херцог Ларс Де Феро замислено се загледа в пламтящата камина.

— Знам ли… — тихо промърмори той. — Може и да дойде. Във всеки случай нямам търпение да видя какво ще стане след четири години…

13 Звездният фарватер (финал)

Снарядът продължаваше да се движи, но навсякъде хаосът беше все същият. Непрекъснато се редуваха срутени циркуси, кратери, планини. Нямаше вече равнини и морета. Някаква безкрайна Швейцария или Норвегия. Най-после в средата на тая напукана област на връхната й точка се видя най-бляскавата планина на лунния диск, ослепителният Тихо, който потомството ще нарича винаги с името на славния датски астроном.

Жул Верн, „Около Луната“

Ils s’en sont allés

Aussi loin que leur bateau pouvait les emporter
Pour savoir ce qu’on trouvait au bout de l’univers
Pour savoir où finissait la mer.

Ils se sont perdus

Entre le soleil et l’eau qui n’en finissait plus
Accrochés dans les haubans les yeux vers l’horizon
A deux doigts d’en perdre la raison.

Pour pouvoir tenir

Pour ne pas se laisser mourir
Ce qu’il leur a fallu subir
Le saura-t-on jamais?
Mais Dieu leur a donné
Des princesses pour esclaves
Et des rois enchaînés
Et les clés d’un paradis d’un monde merveilleux
Des empires aux trésors fabuleux, fabuleux.

Charles Aznavour, „Les Aventuriers“2

Правият път

Четири години по-късно

22 юли 1542 г. на Петата епоха

Разтърсван от неудържими тръпки, Финеган с върховно усилие се изправи на крака. Омекналите му колене се подгъваха. Той подпря длани на писалището, прехвърли тежестта си върху тях и зачака пристъпът да отмине. Беше болен, ала дали ставаше дума за обикновена треска, или за телесно страдание, причинено от тежък душевен потрес — това не можеше да прецени с размътения си разум. Зъбите му тракаха от убийствения студ, пронизващ цялото му тяло, и той си помисли, че трябва на всяка цена да се стопли. Сети се за мангала в камбуза, но знаеше, че не би имал сили да се добере дотам.

Не толкова съзнателно, колкото механично, Финеган се озърна из тясната каюта и погледът му спря върху сивия плащ, закачен на една от медните куки откъм вътрешната страна на вратата. Странен плащ, отбеляза частицата здрав разум, незасегната от болестта. Мекият, тънък плат сякаш излъчваше бледо сияние в полумрака на каютата и заблуждаваше взора, изглеждайки ту черен, ту тъмносив, ту почти бял. Монахът повдигна крак, пристъпи натам, залитна и се подпря на стената. Посегна с трепереща ръка, смъкна плаща от куката и опита да се наметне, но нямаше сили дори за това. Едва от третия опит успя да се загърне — и ласкавият допир на непознатата материя изведнъж стори чудо. Треската мигновено отмина, главата му се избистри като небосвод след лятна буря и енергията почна да се завръща в изтерзаното му тяло.

Отначало предпазливо, после все по-уверено Финеган се изкачи по стъпалата към палубата, заобиколи откъм левия борд и когато надстройката престана да закрива носа на кораба, поредната изненада го накара да застине за миг.

Не беше сам!

Едно безжизнено тяло бе клюмнало до фокмачтата, привързано здраво с въжета към нея. Вкочанените му ръце продължаваха да стискат дори в смъртта голяма златна чаша, украсена с един-единствен едър, кървавочервен рубин. Чорлавата коса провисваше пред лицето на покойника, но монахът веднага го разпозна. Беше Нико. Финеган отново си спомни последните редове от корабния дневник: „Нико не е на себе си. Ту седи като вцепенен и се взира с празни очи в бокала с рубин, ту напира да скочи зад борда. Наложи се да го вържа за фокмачтата.“