Наследникът

Гърлото му се сви от състрадание, но нарастващата скорост на шхуната не му остави време за повече наблюдения. Той закачи далекогледа до безполезния извън Тера компас, обърна гръб на крепостта, превърната в гробница, и отново хвана щурвала. Ставаше все по-трудно да се придържа към средата на потока, корпусът сякаш подскачаше върху невидими вълни — все още леки, но постепенно нарастващи. И все пак го изпълваше крехка надежда — родният свят идваше все по-близо. Може би въпреки всичко щеше да успее да намери пътя към живите, топли морета.

И ненадейно пламъчето на надеждата трепна и изгасна, защото Финеган видя за какво се е опитвало да го предупреди онова окаяно създание.

Отпред, право по курса, бързо нарастваше силуетът на грамаден черен галеон. Нито една човешка фигура не се мяркаше по пустите палуби, платната бяха скатани, ала откъм зловещия кораб лъхаше тъй гибелна и скверна заплаха, че ако можеше, монахът тутакси би насочил шхуната по обратния курс. Ала нямаше нито време, нито възможности за това. Нямаше как да поддържа курс байдевинд — не и сам, не и в този тесен коридор от сияеща вода. Оставаше му само да стиска руля и да отправя към Бога несвързани, страстни молби за помощ.

И Всевишния навярно го чу, защото се случи истинско чудо. Платната изведнъж промениха цвета си от сребрист на черен, черен стана и плащът върху плещите на самотния мореплавател. Финеган нахлупи качулката почти до носа си и разтреперан зачака кога ще отмине черният кораб.

— КОЙ СИ ТИ? — изрева ненадейно в главата му глас безмълвен, ала тъй страшен и мощен че разтърси самите му кости. Идваше от вътрешността на привидно пустия галеон. И ако един звук може да има цвят, този глас бе също тъй черен като зловещия кораб.

Монахът мълчеше.

Нечий взор плъзна по него — безплътен, ала отблъскващ до потрес като студено пипало на лигава твар от морските бездни. Финеган усети лъхащата от него враждебност към всичко живо, сетне взорът възприе привидната чернота на плаща и изведнъж нещо се промени. Враждебността на незнайното страховито чудовище от галеона изчезна и то прати към „Елпида“ своята благословия, ако изобщо можеше да се нарече така съзаклятническото пожелание за успех в някаква гнусна и немислима мисия.

Черният кораб прелетя край шхуната и Финеган вече отваряше уста за въздишка на облекчение, когато зад гърба му отекна рев. Яростен зверски рев на грозен хищник, осъзнал, че е изтървал плячката си. Но странно — яростта не бе насочена към него.

Финеган се озърна.

Нико се подаваше от трюма, все още стискайки златната чаша и рубинът върху нея хвърляше сред вселенския мрак победоносно огнено зарево.

Зад тях галеонът мълниеносно разпъна платна — тъй бързо, както никой простосмъртен екипаж не би могъл да го стори.

— Нико! — изкрещя отчаяно Финеган.

Нямаше време за размисли. Той закрепи щурвала, хвърли се към младежа и го разтръска за раменете.

— Нико! Чуй ме! Трябва да вдигнем всички платна. Побързай, ако ти е мил животът!

Двамата се втурнаха към скрипеца на гротмачтата и напрегнаха всяка капка енергия в измъчените си тела, за да го завъртят.

Изминаха още час или два, изпълнени с нечовешко напрежение, надежди и отчаяние. Надежди, защото лека като чайка, „Елпида“ успяваше да поддържа дистанцията от черния преследвач. Отчаяние — защото въпреки всичко галеонът не изоставаше… и защото — Финеган осъзна с ужас това — бяха попаднали в погрешното течение. То минаваше на хиляди километри от Тера. След като толкова часове родната планета бе нараствала, сега тя мина вляво от тях и отстъпи място на Селена, която на свой ред взе да расте право по курса.

Все по-близо и по-близо идваше нейният диск, постепенно изпълни целия небосвод отпред и разстоянието намаляваше стремглаво. Хиляди километри… стотици… десетки. Курсът леко се промени, плъзна почти успоредно на повърхността на планетата, но продължаваше неотклонно да слиза надолу. Летяха над Морето на спокойствието и за кратко в гърдите на Финеган отново се върна надеждата, че ще успеят да се спуснат върху морските вълни. Сетне отдолу се плъзнаха планински ридове, хълмове, дълбоки котловини и клисури, остри зъбери и сенчести долини с проблясващи в тях реки. Изгряващото слънце хвърляше бледи кървави отблясъци над този хаотичен пейзаж.

Бяха достигнали самата линия на залеза и навлизаха в нощта, когато Правият път свърши.

Широката водна ивица изчезна като отрязана с нож. Още миг или два шхуната продължи да се носи напред по инерция. После изгуби опора и полетя право надолу от четири километра височина.

— Господи, приеми душите ни! — прошепна брат Финеган и с едната ръка стисна безполезния щурвал, с другата здраво прегърна Нико през раменете.

Под тях една огромна пръстеновидна планина, едва огряна по върховете от първите лъчи на изгрева, бе зинала да ги погълне…

Книгата е предоставена на „Моята библиотека“ от автора с любезното съгласие на издателство „Изток-Запад“: