Още една година след това се роди синът им Кастий Де Феро и обичта на Грималда и Алекс към него бе същата, както и помежду им. Казано с други думи, близостта я разпалваше, а раздялата приглушаваше нейния пламък до следващата среща. Но детето не страдаше ни най-малко от липса на нежност. Бавачките и камериерките го боготворяха, обсипваха невръстния наследник с грижи и ласки, а когато го къпеха, споделяха със смях непринудени коментари за безбройните бъдещи дами, които ще ощастливи изключително надареното според тях момче.
Колкото до стария херцог, той вече бе предал изцяло търговската империя във вещите ръце на Грималда и можеше да се посвети на внука си. Извеждаше го в морето на дълги плавания до остров Медлер или дори до Сантбех далече на север; водеше го на походи из горите по западните склонове на полуострова и го учеше да разпознава дирите на диви животни, а когато бяха в замъка, даваше му собственоръчни уроци по фехтовка. Детето с удоволствие придружаваше дядо си, ала не се увличаше особено от приключенията и предпочиташе да прекарва времето си в богатата дворцова библиотека.
Парниково цвете, помисли Грималда. Там ни бе грешката — моята и на Алекс. Спестявахме му всички заплахи и болки, оставихме да го обгърнат в телесен и душевен уют, а после се изненадахме, когато видяхме резултата от всичко това.
Не, Кастий не бе израснал разглезен — и старият херцог, и неговите служители бяха твърде умни, за да го допуснат. Но юношата наследи странна смес от характерите на своите родители. От Алекс Медлер взе романтичния устрем към неизвестното, а от Грималда Де Феро — улегналия, стабилен нрав, който го караше да ограничава романтиката единствено в сферата на мечтите и книгите.
Ала макар да се различаваха както огънят от скалата, Алекс и Грималда притежаваха една обща черта, която синът им наследи изцяло. Това бе твърдостта във веднъж взетото вече решение. С тази твърдост шестнайсетгодишният Кастий обяви избора си: да поеме пътя на свещенослужител.
Всички опити да го разубедят се оказаха безуспешни. През 1521 година юношата потегли към другия край на Селена — към далечното северно светилище Клавиус — и замъкът Капела сякаш помръкна.
Макар да ги деляха хиляди километри, връзката между Кастий и родителите му не се прекъсна. Той редовно изпращаше както съобщения по телеграфа, така и дълги писма, в които описваше напредъка си в изучаването на Върховния път. И точно в едно от тези писма младежът за пръв път спомена името на Мириам от Тера.
Новината обнадежди Грималда. Писмо след писмо даваха все по-ясно да се разбере, че между Кастий и младата берберска принцеса, изпратена в един от манастирите на Клавиус да изучава тънкостите на Черната традиция, е на път да разцъфти нещо повече от обикновено приятелство. Това е, казваше си майка му. Това му трябва — малко гореща пустинна кръв от Стария свят! Тласкана от надеждата, тя предприе дългото пътуване по море чак до залива Капуанус, а после по суша през Вилхелм и Лонгомонтанус до Клавиус. И срещата с Мириам не я разочарова — точно такава съпруга бе искала винаги за сина си.
Въпреки че рядко се обвързваха със семейство, свещенослужителите и послушниците в Клавиус не даваха обет за безбрачие. Грималда стори всичко по силите си, за да насърчи влечението между двамата млади. Разбираше рисковете и със свито сърце замина за Коперник, за да измоли от крал Зигварт разрешение за брака им. За нейна изненада обаче добродушният стар крал (още по-добродушен откакто неотдавна се бе сдобил с наследник) охотно даде съгласието си, без дори да повдигне въпроса за пророчеството и без да обръща внимание на убийствените погледи на своята сицилианска съпруга.
Няколко селенски дни по-късно Кастий и Мириам се обвързаха със скромна церемония в тесен кръг — нямаше смисъл да дразнят нито кралица Филомена, нито роднините на младоженката, които категорично не бяха съгласни с брака. А не след дълго дойде и шифрованата депеша, че чакат дете.
Обзета от неприсъщ за нея оптимизъм, Грималда си позволи да мечтае за един бъдещ наследник, съчетал ума на Кастий и буйната енергичност на Мириам. Но сякаш за да я накажат за прибързаните кроежи, точно тогава колелата на съдбата се завъртяха с неумолима жестокост.
На шейсетгодишна възраст крал Зигварт почина внезапно и без никакви предварителни признаци на заболяване — според официалното съобщение от апоплектичен удар. Сред народа обаче плъзнаха упорити слухове, че е бил отровен. Едва бе отминал траурът за покойния владетел, когато един от агентите на мъжа й в Коперник изпрати тайно предупреждение, че регентите Филомена и Берилиус кроят планове за убийството на младите Де Феро.