Наследникът

Десет минути по-късно, застанал на завет до голямата дворцова порта, Берилиус видя нещо, което нямаше да забрави до края на живота си. От една странична врата излезе със забързана крачка висока блестяща фигура. По средата на заснежения двор Неживия спря, застина за миг неподвижно, после се раздаде оглушително бучене, около нозете му избухна снежна вихрушка и изведнъж той се понесе с шеметна скорост към черното нощно небе.

След броени секунди изчезна от поглед.

Замъкът Капела

Началото на седма тера

Икономът запали последната петролна лампа и въздъхна с леко неодобрение. Сега библиотеката грееше като посред бял ден, но това си беше чисто прахосничество. Негова светлост спокойно можеше да се задоволи със светлината на пламъците в камината, или в краен случай с две-три свещи както всички нормални хора, били те благородници или не. Горивото за тия лампи се внасяше от Тера и струваше цяло състояние. Вярно, херцог Ларс Де Феро можеше да си позволи подобен разкош, но все пак…

— Ще желаете ли още нещо, милорд? — попита той.

— Само чаша вино, благодаря — кимна старият херцог. — Налей ми и върви да почиваш.

Но когато вратата се затвори зад иконома, той не посегна към скъпото теранско вино. Само гледаше как светлината на лампите трепти в рубинените дълбини на кристалната чаша и имаше чувството, че сам той потъва все по-надолу и по-надолу.

Ето, така умира един кралски род, помисли херцогът. В тишина и предутринен мраз. Да, това не е краят, от мъртвия дънер като млади издънки ще поникнат нови родове — Медлер, Исидорус… Но корените на благородното дърво са вече съсечени.

Вдигна очи към препълнените библиотечни лавици, из които внукът му толкова обичаше да се рови… и изведнъж непоносимата тишина на празната зала го притисна като смазваща каменна плоча. Без да обръща внимание на ревматичните болки в ставите, той припряно скочи от креслото, отвори секретния шкаф и извади отвътре кадифената калъфка с най-голямото си съкровище — безценна реликва от Древния свят, наречена арфа на душата.

На вид арфата не представляваше нищо особено. Приличаше на малко топче от полиран тъмен мрамор. Но съдържаше огромно количество музика и умееше по някакъв магически начин да избира онази мелодия, която най-точно отговаря на настроението на човека в момента.

Стиснал здраво топчето, херцогът отново се отпусна в креслото. Затвори очи и в същия миг го обгърна разтърсваща, тежка, съдбовна музика, извираща сякаш от дъното на вековете. Музика, въплътила безнадеждната борба срещу горчивата човешка участ и отчаянието от напразната гонитба на изкусителни и лъжовни химери. Сред грохота на оркестъра запяха десетки човешки гласове, вплетени в едно цяло:

O Fortuna,
velut Luna
statu variabilis,
semper crescis
aut decrescis;
vita detestabilis
nunc obdurat
et tunc curat
ludo mentis aciem,
egestatem,
potestatem
dissolvit ut glaciem.
Sors immanis
et inanis,
rota tu volubilis,
status malus,
vana salus
semper dissolubilis,
obumbrata
et velata
michi quoque niteris;
nunc per ludum
dorsum nudum
fero tui sceleris.
Sors salutis
et virtutis
michi nunc contraria
est affectus
et defectus
semper in angaria.
Hac in hora
sine mora
corde pulsum tangite;
quod per sortem
sternit fortem,
mecum omnes plangite!

Старият херцог не разбираше нито дума от този древен език, ала въпреки това магията на арфата вливаше смисъла на песента право в съзнанието му:

О, Фортуна,
като Луна
ти вечно се променяш.
Ту нарастваш,
ту изгасваш,
живота ни отнемаш.
Днес поваляш,
утре галиш
и разума поглъщаш.
Бедност крайна,
власт омайна
в топящ се лед превръщаш.
Тъй ужасно,
безучастно
въртят се колелата,
дебне злото,
а доброто
не води до отплата.
В сянка скрита
с воал обвита
ме гониш чак до гроба,
но играя
и нехая
за твойта дива злоба.
В болест, в здраве,
в чест и слава
съдбата дебне в мрака,
за падение,
разрушение
удобно време чака.
В час несретен,
зашеметен
от звън на струни диви,
всеки клетник
в тях оплетен
ридае с мен горчиво.

Херцог Ларс Де Феро бавно разтвори пръсти и остави топчето на масата до недокоснатата кристална чаша.

Предпочиташе тишината.