Наследникът

От гърлото на стария неанд излетя задавено хъркане, бликна немощна струйка кръв и главата му се отпусна на заснежените камъни.

Беше мъртъв.

Паниката замъгли разсъдъка на Велд. Не знаеше какво се е случило тук, не знаеше чие е това дете и как може да бъде предреченият потомък на Железния крал. Тия неща просто надхвърляха способностите на скромния му неандски разум. Но както се случва понякога, тялото му пое инициативата в свои ръце. Грабна вързопа, драсна две пресечени черти във въздуха над покойника, както се полагаше според Черния път — нямаше откъде да знае, че Аграм изповядва друга религия — и препъвайки се забърза нагоре към тунела.

Ала едва бе направил няколко крачки, когато нещо привлече погледа му. Край тялото на Неживия лежеше боен топор с разцепено на две острие. Тънка черна нишка свързваше двете парчета и щом я видя, Велд веднага разбра какво е. Преди години бе слушал как един подпийнал пътник се опитва напразно да го опише: „Ами то… няма думи да се разкаже. Черна светлина… Представи си нажежено желязо, обгърнато в червено сияние. Цялото е огнена светлина, нали така? Е, онова пък е черно. Черно като безтерна нощ, и все пак свети.“

Сега го видя с очите си. Нишката наистина излъчваше черна светлина и наистина нямаше други думи, за да се опише. Маскон! Най-твърдият и най-скъпоценният метал на света! Тази секира струваше повече от целия хан, може би дори повече от цялото село!

Изтръпнал от ужас, Велд се върна до Авитуса, с треперещи ръце пъхна топора в торбата и отчаяно побягна нагоре, колкото се може по-далече от това прокълнато място.

Коперник, Капела, Тихо

След време

Неживия не се завърна. Не пристигнаха никакви вести за детето и изчезналата принцеса. Години наред след това загадката на изчезването на Файтроб тормозеше Берилиус. В най-неочаквани моменти тя го бодваше като досадно трънче в петата и той отново и отново си задаваше все същия мъчителен въпрос: Защо? Защо ме измами? Сделката беше ясна. Какво е спечелил?

Струваше му се, че успее ли да намери отговора, ще проумее нещо безкрайно важно, ще овладее нов ключ към управлението на човешките души и ще стане още по-силен.

Но разбира се, той никога не узна какво се е случило на западния склон на Тихо.

* * *

Едва след шест селенски дни — почти половин година по-късно — оцелелият Седрик се добра до Капела, за да разкаже, че всички са мъртви. Беше пребродил надлъж и нашир западния склон на Тихо, но не откри никаква следа от бегълците, освен обезобразения труп на Аграм, отмъкнат от пороищата чак долу в подножието на планината.

И тогава в яростната си скръб Грималда Де Феро извърши нещо, с което впоследствие не се гордееше. Прониза с поглед изтощения скиталец и хладно попита:

— А ти защо си жив?

Бе късна вечер и наближаваха лютите нощни студове, но няколко часа след разговора Седрик напусна замъка Капела само с дрехите на гърба си.

Повече никой не го видя.

* * *

Четири години по-късно малкият Ланс за пръв път попита:

— Татко, защо не приличам на вас? Нали съм ви син.

Въпреки че отдавна бе очаквал този въпрос и знаеше какво да каже, Велд се поколеба, преди да отговори:

— Чуй, момчето ми. Истинските ти родители загинаха от лавина когато ти беше още пеленаче. Ние те взехме в дома си, обичаме те и сега си наш син.

Детето се позамисли, после кимна, хвана Велд за ръката и като го погледна отдолу нагоре, потвърди деловито, сякаш смяташе въпроса за уреден:

— Да, сега съм ваш син. А Айдо ми е брат, нали? — И неуморното му любопитство веднага се прехвърли към нов въпрос. — Ами защо на него второто му име е Птичипух, а моето Седмотер?

Доволен, че се е разминал с деликатната тема, Велд седна, сложи Ланс на коленете си и започна да обяснява:

— Виждаш ли, момчето ми, когато се роди Айдо, майка ти беше много болна. Трябваше й билка, наричана церитреска или птичи пух. А пък тя расте ехе-хей, знаеш ли къде? Чак на отвъдния склон. Беше нощ, такава мразовита нощ не се е случвала от векове насам. Само да си покажеш носа навън, тутакси ще окапе. Студ не студ, викам аз, отивам да търся билката. Недей, момко, вика дядо ти, ще загинеш по пътя и после кой ще ме гледа на стари години? Може и да загина, рекох аз, но по-добре тъй, отколкото да живея без милата ми Пипа. И тръгнах — право през отводнителния тунел, дето гъмжи от демони и привидения…

Ланс отпусна глава на мощното му рамо и въздъхна доволно. Колко прекрасно беше да имаш тъй силен и храбър баща…

4 Господарката на Коперник