Наследникът

Когато едно дете за първи път изобличи възрастните, когато в сериозната му главица за пръв път се вмъкне истината, че възрастните не са божествено всезнаещи, че преценките им невинаги са мъдри, а мисленето правилно и присъдите справедливи, неговият свят изведнъж се оказва в паническа пустота. Боговете се катурват, сигурността изчезва. И което е най-важно: боговете не падат постепенно, а с трясък, стават на парчета или потъват дълбоко в зеления жабуняк. Непосилна работа е да ги издигаш наново, те вече никога не изпускат същия блясък. И светът на детето никога повече не възвръща предишната си цялост.

Джон Стайнбек, „На изток от рая“

Леката дрямка ми помогна да почина от мъчителните мисли, но ме сепна появата на прелестно дете, което се втурна в укритието ми с устрема на възрастта си. Погледнах го и ми хрумна една мисъл — а именно че това малко същество е все още непредубедено и е живяло прекалено кратко време, за да се ужасява от грозотата. Следователно, ако успея да го хвана и да го направя свой другар и приятел, няма да съм вече така самотен на тази населена земя.

Мери Шели, „Франкенщайн“

Коперник

1524 г. на Петата епоха

Наричаха я Господарката на Коперник.

Естествено, никой от слугите не би дръзнал да изрече това название в присъствие на кралицата. То гарантирано щеше да я вбеси. Затова пред нея се обръщаха към момиченцето с „ваше височество“, „принцеса Ермелинда“ или просто „милейди“. Виж, в кухнята, където често обичаше да се промъква, можеха и да й казват свойски Малката Линда.

Разправяха, че е живо копие на прабаба си по бащина линия, херцогиня Сакробоско. Одрала й е кожата, казваха по-простодушните, и когато чу за пръв път това, Линда много се стресна от страховитото обвинение, та трябваше дълго да й обясняват какво означава. Ала след като проумя, изразът толкова й хареса, че обиколи всички стаи на дворцовата прислуга да споделя с тайнствен шепот и широко ококорени очи: „Знаете ли, че аз одрах кожата на прабаба си?“. Съобщението имаше задоволителен ефект — камериерките и готвачките възкликваха „Въх!“ или „Олеле!“, а някои дори я молеха да не върши същото с тях, което тя на драго сърце обещаваше. Мъжете от прислугата го приемаха по-спокойно, но с жив интерес към подробностите — дали прабабата е била жива в момента на манипулацията и с какъв точно инструмент си е послужила. Тук вече малката принцеса избухваше в смях и заявяваше: „Ама че си глупав! Ами че това е в пре… (как беше?)… преносен смисъл!“ Само личната й гувернантка, госпожица Леверие от Тера („дърта скочубра“ според точния израз на Хугберт) подви възмутено устни и най-строго обясни, че подобни приказки са неуместни за една млада дама.

Но от тогава Линда обичаше често да посещава първата площадка на парадното стълбище, където висеше портретът на херцогиня Сакробоско — стройна руса красавица в зелена рокля за езда, украсена с перли. Дълго я гледаше, после изтичваше в стаята си пред огледалото и не намираше абсолютно никаква прилика, освен може би русата коса, само че нейната не беше дълга, мека и вълниста като на херцогинята, а жилава и непокорна въпреки редовното къдрене с нажежена маша. Плюс това имаше чипо носле, обкръжено от цяло съзвездие лунички, които ставаха особено ярки в жегите около пладне. С две думи — нямаше и помен от величествената прелест на дамата от портрета.

Когато споделяше тези си огорчения с Хугберт, той поклащаше глава и със спокойния си, разсъдлив тон я уверяваше, че с малките момиченца е така, но един ден всички те се превръщат в ослепителни красавици, също като в приказката за грозното патенце. Това й се стори убедително — поне докато се сети, че вероятно и госпожица Леверие някога е била малко момиченце.