Наследникът

— Първо, не съм ти никакъв чичо! — строго го прекъсна старецът. — Ако искаш да те обучавам, ще ми казваш „стотник Хурго“. Второ, ще ме слушаш безпрекословно. Ако ти река „скачай“, само ще питаш колко високо. И трето, това е камък за близък бой. Няма нужда да го въртиш над главата си. Просто го слагаш в прашката, напъваш с всичка сила и го мяташ по дъга към целта. Хайде сега, редник Ланс Седмотер, опитай!

Ланс неохотно разпъна прашката на земята, сложи камъка по средата, хвана двата края и се озърна към своя наставник.

— По-смело — насърчи го Хурго. — Давай, редник! Врагът е пред теб!

За да усети тежестта на снаряда, Ланс подръпна леко краищата. Няма начин да метна това чудо, каза си той. Просто няма начин.

Но и не можеше да се откаже, виждайки изпитателния поглед на стареца. Затова напрегна рамене, рязко издиша и дръпна прашката с всичка сила. В първия момент му се стори, че снарядът е пуснал корени и никога няма да се отлепи от земята. Сетне камъкът с изненадващ устрем излетя право нагоре и за част от секундата увисна на три метра над главата на Ланс. Усещайки какво предстои, момчето панически отскочи назад, препъна се в някакъв корен и падна по гръб. От силата на падането краката му се вирнаха право нагоре и това го спаси, защото камъкът тупна тежко точно там, където бе стоял преди миг.

Кийра се разкиска неудържимо. Старият Хурго не я чуваше, но и той се усмихваше под мустак. Ужасно сконфузен и ядосан, Ланс стана и изтупа праха от панталоните си.

— Не го взимай присърце, момко — успокои го Хурго. — Нали знаеш поговорката: „Първата палачинка винаги е на топка“. Близкото мятане е много по-трудно от далечното. Всичко става само по усет. Но ти имаш дарба, ще се научиш, просто ти трябват повече занимания. Хайде, довиждане засега…

Докато старецът се отдалечаваше от поляната, Ланс се обърна към Кийра.

— Ще ми помогнеш ли пак?

Тя огледа камъка със съмнение и поклати глава.

— Не ми се вярва да стане както предния път. Първо, за тая работа се иска сила. И второ, ако преди малко бяхме един до друг, щяхме да си изпатим и двамата… Не, няма начин. — Тя се позамисли и изведнъж очите й заблестяха. — Слушай, като стана дума за палачинки, как мислиш… дали майка ти ще се съгласи…

Ланс сви рамене.

— Де да знам. Ако е в настроение, може и да стане.

— И ще ми изнесеш една-две, нали?

— Ами баща ти? — напомни той. — Нали не дава…

Кийра сбръчка носле.

— Хе, баща ми! Той изобщо няма да разбере. Пък и само аз ли съм му до главата?

— Добре — съгласи се Ланс и повтори: — Ако е в настроение, може и да ни се усмихне късметът.

Но тази тера късметът определено не беше на тяхна страна. Първият признак за нещо нередно бе малкият водовъртеж, който Ланс забеляза, докато на прибиране минаваше край басейна. Някой бе пуснал водата да се източва, макар и не с пълна мощ.

Под дневния навес баща му тъкмо носеше бира на трима пътници, чиито коне стояха на сянка зад кухнята. Ланс му махна с ръка и направи тайния жест „Къде е мама?“ — лек кръг с хоризонтална длан над главата. Велд кимна надолу и пак хлътна в кухнята.

Когато започна да слиза по стълбището, момчето чу добре познатото стържене и потропване на малката домашна мелница, което обясняваше причината за водовъртежа. Не бе ясно само едно: защо точно сега са се захванали да мелят брашно. Обикновено Пипа месеше по три пъти на ден и държеше хлябовете завити в ленени кърпи, за да не изсъхват.

Както обикновено, в общата зала царуваше полумрак, разсейван от трепкащите пламъчета на няколко борини. Слизайки от последното стъпало, Ланс най-напред зърна брат си. Айдо седеше оклюмал на табуретката в ъгъла и изглеждаше безкрайно виновен.

— Какво става тук? — изненада се Ланс.

— Кажи му, кажи му! — възкликна Пипа, излизайки от нощната кухня с обрашнени ръце. — Кажи му как прахосваш хляба, дето двамата с баща ти го изкарваме с пот на чело!

Айдо мълчеше.

— Знаеш ли какво прави? — завъртя се Пипа към Ланс. — Раздава хляб на мамутите! Като че ние го берем от дърветата!

— Ама, мамо, то беше само едно малко мамутче! — жално надигна глас Айдо. — Ние му викаме Душко, щото много обича да души…

Ланс усети гафа и взе да отстъпва към стълбището, но закъсня. Здравата ръка на Пипа го сграбчи за яката.

— И ти ли си замесен, непрокопсанико? Марш веднага да донесеш другата табуретка! Ще ми хрантутите вие мамутите! В гроба ще ида от вас двамата, тъй да знаете!

Има да чака Кийра за палачинки, помисли си Ланс, докато отиваше да донесе табуретката.

Но все пак имаше и светла страна. С компания наказанието се понасяше по-леко.

Тера

Хавана, Куба

1 декември 1536 г. на Петата епоха

Ектор Буска се събуди с пресъхнала уста и слабо, мъчително главоболие. Навън едва се разсъмваше и в стаята бе сумрачно, но дори тази мътна светлина болезнено проряза очите му. Той се отпусна с въздишка върху смачканите, влажни от пот чаршафи. Под мрежата против комари беше задушно и открехнатата врата към терасата го привлече с надеждата за свеж въздух.